Илса Бик - Чудовища - част 1

После тя си спомни. Том. Сърцето и прескочи. Том беше там горе. Беше я викал, а после тя беше чула изстрели.

- Уби ли го? - Тя беше толкова уплашена за Том, че мислеше, че сърцето и ще се скъса. Дали Том лежеше мъртъв в снега заради нея? - Ако си го убил, ако си го наранил...

Вълка не каза нищо. Не можеше. Но сега, когато беше толкова близо, тя надуши нещо друго сред мъглата и сенките - мирис сладък и мек, лек аромат на люляк и орлови нокти. Лицето на баща и внезапно проблясна в ярък спомен: „Скочи при мен, скъпа!“.

- Безопасност - думата се изплъзна от езика и. На мига това къде беше и какво се случваше спря да има значение. Сякаш тя и Вълка се бяха плъзнали в частна тиха добре осветена стая, създадена само за тях. „И не просто безопасност...“ - Дом - прошепна тя. - Семейство?

Миризмата се задълбочи. Лицето му омекна и за секунда това беше призракът на Крис - устните, които беше целунала, ъглите и равнините на лице, което пръстите и познаваха. И тя почувства, че нейното чудовище внезапно се пресяга. Беше наясно с болката и страстния пламтеж, които нуждата и желанието прогаряха като с лава във вените и.

Чудовището познаваше Вълка. Това беше нещо ново, както и силното пулсиране във врата и и ноктите на нещо близо до сурово червено желание, което тя почувства да се бунтува в гърдите и. Какво, по дяволите, ставаше? Само няколко пъти умът и беше отстъпвал от нея, за да свърши зад очите на Променените - Паяка, Леопарда, Вълка, и то главно в отговор на техните наситени емоции, не на нейните. Много отдавна Кинкейд се чудеше дали туморът и не се реорганизира, дали чудовището не става нещо отделно и различно от нея. „Боже, сега вече е така.“ Чудовището искаше Вълка.

- Не, аз държа контрола - заяви тя, вече без да е сигурна дали говори на чудовището, или на Вълка. Тя се прилепи до скалата. - Аз съм Алекс, не чу...

ПУК!

От устата и изскочи лай. Звукът някъде отляво на нея беше огромен. В началото Алекс помисли, че вижда още вода - широк поток, препускащ по нащърбен тъмен курс по камъка. Но тогава се чу още тракане и пукане, ясни звуци като лед над дълбоко езеро посред зима, защото ледът е неспокоен, ледът не е неподвижен, той винаги е в движение, а напрежението се трупа и трупа до точката на пречупване. Пред очите и този нащърбен поток стана черна светкавица, порасна по-широк, по-тъмен и по-дълъг ... Водата все още се въртеше около кръста и, но сега вече тя откри едно скрито течение, много по-силно отпреди.

Отгоре дойдоха силно банг и тънк , щом скалите отскочиха и рикошираха, преди да се разбият долу в каменен залп. Пук ! Скалната стена изхленчи под силата на напъна. Пук! ПУК!

И точно тогава узито се премести.

Ужас пламна във вените и. Почти без да мисли, тя отскочи, а дясната и ръка се изпъна в опит да се хване. Ако глезенът и бе изпищял, тя не беше усетила. Виждаше единствено ръцете на Вълка: едната - заплетена за парката и, а другата - с ръкавица, стиснала опънатата змия на въже, което трябваше да е достатъчно здраво, за да удържи и двамата. Усети как китката му се удари в дланта и, а после се извъртя в несполучлив трапец, когато Вълка я дръпна силно и бързо, опитвайки се да я притисне към гърдите си. И щеше да успее. Имаше силата, която на нея и липсваше, и освен това беше здраво закотвен. Но тогава узито отново се отмести с рязко друсване надолу, което изкара въздуха и.

Тя пропусна и пропадна, докато скалата се натрошаваше под краката и. Изплъзвайки се, узито се понесе във внезапна приливна вълна в тази нова разширяваща се пукнатина, която беше станала толкова широка, сякаш беше коса усмивка, после беззъбо ухилване, а накрая черен писък - точно копие на нейния собствен.

В следващия момент стената се разби, разцепи се и се отвори с рев.

- Kвuк-квuк-квuк. - Дясната ръка на Ейдън се замъгли пред очите му. Чу се цвилещ звук, а после противен удар, когато жилавата антена за кола се свърза с кървавата каша, която някога беше табан на дясно стъпало. - Квик- квик-квuк, прасенце!

- Не ме удряй повече, моля те, недей... А-а-а! - Човекът, Дейл Прайвът, изпищя още веднъж, когато Ейдън шибна левия му крак, а в същото време Мик Джагър крещеше колко му е приятно да се запознаят.

Боже, Грег толкова искаше този хъхрещ стар касетофон просто да умре вече. Той беше получил поредния пристъп на чудовищната мигрена, която блъскаше в главата му с ритъма на Чарли Уотс 1. Но Ейдън обичаше Стоунс. Можеше да ги пуска по двайсет и четири часа на ден. Това, че този малък плъх изобщо знаеше нещо за професионалистите в мъченията на други хора, го плашеше до смърт. Целият този кошмар беше също като онзи път, когато Грег беше на шест и по-големият му брат - такъв задник, че Ейдън щеше да го хареса - го заведе в старото мексиканско място, гнила черупка, сгушена в края на еднопосочен селски път. Това, което Грег си спомняше най-ясно, беше как група хилещи се момчета с онези маски, които светеха в мрака, пъхнаха ръката му в нещо лепкаво, студено и джвакащо, което те нарекоха „чудовищни черва“. Бяха просто спагети, но Грег бе толкова ужасен, че се напика.