Илса Бик - Сенки

Пушката гръмна. Грохотът беше оглушителен. От дулото лумна ярка светлина, но той беше жив, за да я види. Втори шанс нямаше да получи. Въпросът беше: узито или нейната пушка, но узито беше по-близо. Той се хвърли надясно, но тя се завъртя, презареждайки пушката, и зачака да види къде ще се приземи.

Имаше време само да си помисли: „Твърде късно…“.

Изобщо не чу изстрела, защото още не бе възвърнал слуха си. Но болката, която очакваше да изпита от разкъсващия плътта му куршум, така и не дойде. В следващия миг той се строполи на пода и грабна узито…

Момичето падаше. Пушката се изплъзна от ръцете ѝ. В мрака на отсрещния коридор Том зърна нов проблясък, щом някой стреля по хилавото момче, ала то беше вече офейкало. Сърцето на Том биеше бясно — усещаше го, без да го чува, заради силното бучене в ушите си. Една налудничава мисъл прекоси съзнанието му: още няколко изстрела от близко разстояние, и щеше окончателно да оглушее. Той зачака, като трепереше и дишаше учестено, докато накрая светлината не стана съвсем ярка и той успя да зърне достатъчно, за да разбере кой стои пред него.

- Тук съм — каза той, без да си прави труда да шепне. Насочи узито към тавана.

Люк свърна към него. Лицето му беше бледо. Устните му се раздвижиха:

- Добре ли си?

- Да. Благодаря, че не ме послуша. — Том долови леко свистене, щом гласът му взе да си пробива път през монотонното бучене.

На угриженото лице на Люк се появи леко крива усмивка.

- Щях да остана на място, само че забелязах децата, които се бяха запътили право към теб. — Веждите му се извиха нагоре, щом зърна импровизираната мрежа от фитили. — Еха. Това е много яко.

- Да. — Ала тогава му хрумна, че целият му труд можеше да отиде на вятъра. Щом Хилавия се върнеше заедно с приятелчетата си, трябваше просто да прережат фитилите. Замисли се за двата калъпа С-4 в раницата си. — Хайде, трябва да блокираме достъпа до тази зала, след което да се омитаме.

Той накара Люк да постави единия калъп на пода на изхода, а другия закрепи на самия му свод. Всеки от тях свърза с фитил, втъкнат в капсул-детонатор, и с помощта на ножа преряза надве детониращия шнур.

- А сега върви. Довърши си експлозивите и включи часовниковите механизми. Ако не се появя до трийсет секунди, този път не ме търси.

Очите на Люк обходиха лицето му, вероятно за да провери дали говори сериозно.

- Не се шегувам — каза Том.

Люк кимна отривисто.

- Но се надявам да дойдеш. Моля те, Том.

„Повярвай ми, и аз искам същото. — Когато Люк се отдалечи, Том се втурна обратно в залата, извади от раницата си два възпламенителя М60 , след това изрови едно фенерче и го включи. Докосна мрежата от фитили. — Дано само експлозията на изхода не ги запали прекалено рано.“ В такъв случай нямаше да успее да се измъкне навреме.

Той се спусна към изхода и огледа тунела. Люк вече не се виждаше. От стрелбата бе изминала близо една минута. Том закрепи фенерчето в джоба на панталоните си, извади възпламенителя, отстрани предпазната тапа и промуши свободния край на фитила възможно най-на- вътре. След това затегна тапата и махна безопасната игла. Повтори същото с другия фитил.

„Дано стане от първия път.“ В краен случай възпламенителите М60 позволяваха да бъдат запалени повторно, но той предпочиташе да не го прави. Том хвана халката, след което я натисна, завъртя и дръпна. Чу се едно остро nyк и въпламенителят се запали.

„Бързо, бързо, бързо.“ Той коленичи до другия възпламенител и хвана халката — натисна, завъртя и дръпна.

Пук.

И побягна.

Чу се оглушителен трясък — тътенът рикушираше, отскачаше и се отразяваше, подет от скалите. Глокьт отскочи и куршумът се заби в корема на Леопарда. Той се строполи моментално с безжизнено отпуснати крайници, напомняйки марионетка, чийто кукловод някой бе срьчкал внезапно. На жълтата светлина шурналата кръв изглеждаше тъмнооранжева. Обратният удар на газовете изпръска ръцете и лицето ѝ. Той взе да се гърчи, проснат върху нея като непосилен товар. Отблъсквайки го встрани, тя се претърколи и застана на ръце и крака, като продължаваше да стиска глока. Усещаше, че дишането ѝ е учестено, но не чуваше нищо; звукът беше далечен и приглушен.

Колко време измина, откакто бе стреляла? Пет секунди, най-много десет. Дали отвън не чакаха и други? Нямаше никаква представа. Стрелбата на онази пушка бе долетяла отдалече, но щом като тя ги чу, не беше изключено те също да са чули глока и да идват насам тиче- шком. Не разполагаше с никакво време; двамата с Даниел трябваше веднага да се…