Илса Бик - Сенки

Момичето очевидно бе имало сериозни неприятности, преди да се промени. Може би с наркотици или с някоя банда. Или пък е била жертва на насилие. Белегът, който пресичаше лицето ѝ, вероятно беше от нож.

С екипировката си невротичното наглед момче му заприлича на нинджа. На хърбавите му рамене висеше патрондаш с гранати М430 . Но те не могат да бъдат изстреляни без гранатомет, така че не бяха проблем.

Пушката на Обезобразената обаче…

Алекс се бе натрясквала до козирката един-единствен път, и то съвсем сама: тогава се бе затворила в мазето на леля си заедно с приятелите си Глок и Джак. В пиянството ѝ нямаше нищо забавно — не изпита никакво чувство на облекчение или еуфория, нямаше го и кискането, а само едно влудяващо замайване на главата: не толкова виене на свят, колкото усещането, че пада назад и потъва в много дълбока вода. Затвореше ли очи, ставаше триста пъти по-лошо — мракът зад клепачите ѝ се въртеше ли, въртеше. Не ѝ прилоша, нито ѝ се доплака, само че следващия път, когато се настани удобно с глока, реши да я кара по-полека с Джак.

Онова чувство — сякаш се носи в черен водовъртеж — го изпитваше и сега .

„О, не, защо точно сега?“ Тя стисна зъби, опитвайки се да овладее този шеметен световъртеж. Разбира се, знаеше каква е причината да се чувства така. Той мислеше за нея , кроеше какво ще направи . Дори нещо по-лошо — филмът вече се прожектираше в главата му, а образите проблясваха в забързан ярък калейдоскоп: Алекс размахва ръце, докато Леопарда я приковава към земята, стиска гърлото ѝ с една ръка, за да не може да вика, а с другата разкъсва и съдира нейните…

„Стига. — Тя се зашлеви по дясната буза с парещ шамар, от който дъхът ѝ пресекна, а очите ѝ се насълзиха. Образите моментално се разсеяха, също както идеалното отражение на небе и дървета в езеро се разкъсват в мига, в който хвърлиш камък във водата. — Хайде, хайде, съвземи се…“ Тя се зашлеви втори, а после и трети път, само че толкова силно, че плясъкът отекна оглушително в мрака. В главата ѝ сякаш нещо изщрака; ослепителна светкавица разсече влудяващия световъртеж и тогава ужасното чувство на пропадане се изпари, а умът ѝ се проясни.

Дишаше тежко. Леопарда, чиято миризма беше гореща, плътна и сладникава като врял мед, размесен с нечистотии, сигурно се бе хранил наскоро, защото дъхът му излъчваше лепкавата мазна воня на тлъсто месо и влажен бакър. Жълтата светлина на електрическото му фенерче приличаше на мътно сияние, което с всяка изминала секунда ставаше все по-ярко и по-отчетливо. Тя отстъпи заднешком като рак и в бързината се спъна в Даниел. Усетила, че дишането му се променя, Алекс си помисли, че би било от полза да извика, докато все още можеше. Глупачка. Тук нямаше кой да я чуе, да ѝ се притече на помощ, намираха се прекалено дълбоко. Единственото живо същество, което се интересуваше от Леопарда, беше Черната вдовица, но тя сигурно беше заета някъде. Може би да реже пържоли за дългата редица гладни гърла.

Лъчът на фенерчето обходи отрупания с камъни под и накрая я прикова на място. Алекс замижа, заслепена от внезапната ярка светлина, и заслони очите си с ръка, но при все това не виждаше нищо. Светлината за миг я остави на мира и приклещи Даниел, който почти не реагира. Клепачите му потрепнаха и той извърна глава; преглътна. Но това беше всичко. Той не можеше да ѝ помогне. Никой не можеше да ѝ помогне. Светлината се плъзна обратно и в продължение на пет секунди остана прикована върху нея. И тъй като вече знаеше какво да очаква, тя впрегна цялата си воля да попречи на мозъка си да даде на късо, но или чудовището си играеше на криеница, или наистина бе в състояние да го контролира. Във всеки случай нищо не се случи. Стига да останеше жива през следващите десет минути, би могла дори да открие причината за това.

Щрак.

Пълен мрак. Единственото, което виждаше, беше виолетовият контур на главата и раменете на Леопарда и очертанията на узито. Дали не би могла да грабне оръжието? Ушите ѝ се наостриха. Долови леко шумолене, търкането на памучен и кожен плат и накрая стържене- то на метал о скала. „Оставя оръжието си.“ Ботушите му проскърцаха наблизо. Изхрущя камък.

Тя приклекна, готова да побегне. Планът на галерията беше прост. Даниел се намираше от дясната ѝ страна; Леопарда — пред нея и малко наляво; тъй като беше десничар, той носеше узито с препасан на гърдите ремък, така че да може да го свали с дясната си ръка. Значи, пушката беше от лявата ѝ страна. Едно оръжие по-малко. Обикновено Леопарда носеше и един глок, затъкнат на кръста му. Беше ли го зърнала по-рано този ден? Не помнеше.