Илса Бик - Сенки

В края на тунела свиха надясно. Том веднага усети разликата — тази галерия беше по-висока и по-широка. Тук-таме се виждаха пръснати части от машини: четвъртит метален контейнер, стърчаши от камъка парчета метал, оръфани мрежи, обточени по стените. Нещо проблясна на лъча на фенерчето му и Том чу Люк да казва:

- Еха, това злато ли е?

- Не, това е златото на глупците: пирит. Истинското злато е малко по-матово и около него винаги има много кварц. — Уелър опипа стената с лъча на фенерчето си и посочи към една дебела млечнобяла жилка. — Ето тук има малко. Това мръснооранжево вещество.

- Това ли било? — попита Люк разочаровано.

- Някои хора са губили живота си за доста по-малко — отвърна Уелър.

Том отвори уста да каже нещо, но тогава се чу едно стържещо бучене. Не бяха стъпки. Звучеше като кошер пчели. В този миг отнякъде далече долетя силен крясък.

Люк ахна сепнато:

- Какво беше това?

- Гласове — промърмори Том, усещайки как косъмчетата на тила му настръхват.

- Чъкитата не говорят.

- Не мисля, че това са Чъкита. — Том се завъртя, напрягайки слуха си, за да долови нещо повече от думкането на сърцето си и скърцането на влажната скала под краката си…

- Искаш да кажеш, нормални хора?

- Да. — От скалата се подаваше краят на една жълта метална тръба. Заприлича му на част от вентилационна система, само че отворът бе прекалено широк. От нея се чуваше слабо пресекливо жужене: далечен прилив и отлив като ромолящия шепот на ситни камъчета, търкаляни от вълните. „Човешки говор.“ — Това какво е?

- Тръба за пренос на руда. Идва от много високо над нас. — Уелър замълча, след което додаде мрачно: — Изглежда, малките негодници държат доста затворници.

- Трябва да направим нещо. — Очите на Люк бяха влажни. — Не можем ли да им помогнем ?

- Точно това ще направим. — Уелър кимна с глава. — Да вървим.

Откриха каквото търсеха след двайсет минути, което, помисли си Том, беше на косъм. Още малко и можеха преспокойно да се сбогуват с шансовете си да напуснат мината навреме. Уелър ги преведе по едно преградено с решетка стълбище — първо едно, а после и още едно ниво надолу, — след което продължиха напред с бързо темпо, като минаваха от коридор в коридор, а Люк спираше на всеки завой, за да надраска по едно хиксче.

Първото помещение се оказа по-малко, отколкото бе предполагал — колоните, които дори не бяха равни, а с формата на гъба, се спускаха тънки като свещ от тавана, а надолу се разширяваха и образуваха широка каменна основа. Планът на помещението накара Том да си представи едно много просторно мазе с доста нисък таван, подкрепян от нищо и никакви тънки като клечки за зъби колони.

- Това ли е?

- Не. Забоят е на същото ниво, само че още по на запад. Просто трябва да го открием — каза Уелър.

- Мислех, че знаеш къде се намира — подхвърли Том.

- Оттогава мина доста време.

- Все това повтаряш.

- Ще го намерим .

- Е, да се хващаме на работа . — Люк свали раницата от гърба си. — Откъде да започнем?

Том посочи мястото.

- Постави два експлозива ей там, до голямата колона встрани от центъра. Остави ги тук зад главния вход, където няма да се виждат. По този начин, ако някой надуши миризмата или се приближи…

- Няма да може да го види — довърши Люк. — Хващам се на работа.

- Отивам да разузная — обади се Уелър.

- По-добре изчакай. — Том, отпуснал се на едно коляно и отворил раницата си, вдигна поглед. — Един от нас трябва да те придружи.

Уелър поклати глава, след което хвърли поглед през рамо и каза шепнешком:

- Ще се забавим твърде много. Погледни очите на момчето? Виждаш ли колко са зачервени? Мисля, че е от газа. А и ти също изглеждаш така, сякаш си препил.

- Какво? — Едва когато Уелър го спомена, Том усети парене и смъдене в очите си. — Но миризмата не се е променила.

- Възможно е да не се промени или просто след известно време преставаш да я усещаш — измърмори Уелър. — Дишането ти как е?

- Добре, преди да отвориш дума за това.

- Да, аз също започвам да се задъхвам. — Уелър погледна часовника си. — Колко време още ти трябва?

- Най-много пет минути.

- Значи, ще се видим след малко — отвърна Уелър.

Вече бе подготвил капсул-детонаторите, като постави внимателно всеки заряд върху фитила с помощта на тънки като пинсети клещи SOG, а после, използвайки шило С4 , проби дупка за детонаторите. Настроил бе скоростта на изгаряне — тринайсет метра в секунда — и при нормални обстоятелства това нямаше непременно да е проблем: просто дърпаш възпламенителя и си плюеш на петите. В една мина обаче трудно ще намериш открито пространство. За случаи като този имаше дистанционна детонация. Ала единствената възможност на Том беше да инсталира часовников механизъм.