Илса Бик - Сенки

Том вдигна поглед към Люк.

- Кога за последно си играл на катеругиките?

- Как ти звучи „толкова отдавна, че не помня“? — попита Люк. — Дано само не подмокря гащите.

- Напомни ми после да ти разкажа какво е да се засилиш над пропаст, широка петнайсет метра и дълбока девет.

- Това ли ви карат да правите в армията?

- И още как. В такъв момент гениите започват да умуват как да направят въжен мост. — Той погледна надолу и видя, че Уелър вече връзваше въжето за няколко от напречните летви на стълбата. — Мога да мина пръв.

- По-добре остави на мен. — Уелър дръпна силно въжето, а после го сви на кравай, за който бе завързал друго по-тънко въже. — Ако не успея, един стар глупак по-малко.

- За какво е другото въже? — попита Люк.

- Гледай и се учи, момко. — Обвивайки ръце около въжето, Уелър се захвана здраво с крака, като усука въжето под десния си ботуш и го прекара над левия, преди да се пусне от стълбата. Въжето изскьрца, при което възелът се затегна от допълнителната тежест, а желязото простена. Чу се отскачане и рикоширане на камък в камък, последвано от далечен плясък, когато откъртената мазилка падна във водата. — Не тръгвайте надолу, преди да съм стъпил на платформата.

„Не бери грижа за това.“ Том затаи дъх, докато Уелър напредваше надолу сантиметър по сантиметър, но както изглежда, старецът знаеше добре какво прави. Катеренето и спускането по въже нямаха нищо общо със силата на ръцете; краката вършеха по-голямата част от работата. На метър и половина от края на въжето Уелър се сви така, че краката му се оказаха почти на нивото на гърдите.

- Какво прави? — попита Люк.

- Сега ще хване другото въже. — Том не изпускаше из очи Уелър, който посегна с една ръка към тънкото въже. И тогава, все още увиснал на свободната си ръка и използвайки тялото си като махало, старецът започна да свива и изпъва колене. Въжето простена: скръц-скръц, СКРЪЦ-скръц … Уелър се залюля още по-силно и прелетя над платформата: веднъж, втори път. На третия път се пусна. Дъгата на скока му беше идеална; второто въже се разви подире му и той се приземи на свитите си колене с едно глухо туп , след което се изправи несигурно на крака.

- Фасулска работа — каза той, въпреки че беше задъхан. — Почакайте малко. — Уелър разви второто въже, върна се малко назад и завърза края му за една от подпорите на платформата.

- Еха. — Люк беше впечатлен. — Та това е мост.

- Използвайте краката и ръцете си — каза Уелър. Гласът му ехтеше в шахтата. — Достатъчно здраво е, за да издържи. Само не поглеждайте надолу.

Лесно бе да се каже. На половината път Том вече се потеше, притиснал въжето към гърдите си, с превито тяло и сключил здраво крака около въжето. И тогава направи огромна грешка, представяйки си водата отдолу и падането — студена пот изби на лицето му. Ръцете му затрепериха и той си помисли: „Ще се изпусна, а после ще падна…“

- Том — изрече остро Уелър. — Не спирай да се движиш! Продължавай!

Това го накара да се опомни.

- Добре — отвърна той, преглъщайки страха, събрал се на топка в гърлото му. После се фокусира върху въжето, като се опитваше да не мисли колко още му остава. Долови стъпките на Уелър по металната платформа, след което старецът зае позиция под него и го подхвана в мига, в който Том скочи на платформата. — Благодаря — каза той, преглъщайки въздуха, който имаше лек привкус на бъркани яйца. — Просто се вцепених.

Уелър го потупа по рамото.

- На всекиго се случва понякога.

- Защо се изкачваме нагоре? — прошепна Люк, докато се движеха в индианска нишка нагоре по галерията. — Не трябваше ли да вървим надолу?

- Отворът всъщност се намира по-ниско от нивото, на което ще работите — измърмори Уелър. — Тежките метални кофи се влачат по-лесно надолу, отколкото нагоре.

- Но все пак ще излезем под Чъкитата, нали така? — попита Том. Тунелът се оказа доста по-нисък и тесен, отколкото бе очаквал. Представял си бе просторни високи тавани, а всъщност само на деветдесет сантиметра над главите им минаваше плетеница от кабели и маркучи. Усещаше как тежестта на тоновете скала и земя отгоре го притискат.

Тогава нещо друго привлече вниманието му. Не стъпваха по суха земя, а шляпаха през локви вода, събрала се тук-таме на обточения с релси под. Въздухът беше много влажен и освен това усещаше и чуваше глухото барабанене на капките вода, които се отцеждаха от тавана по главите и раменете им. „Намираме се под воден пласт, но явно налягането на въздуха е достатъчно високо, за да попречи на нивото на водата да се повиши.“ Или просто мястото, където се намираха, представляваше изолиран джоб, а водата беше навсякъде около тях. В което нямаше никаква утеха. Ако пробиеха грешната стена, можеха да се окажат повлечени от буен воден поток.