Илса Бик - Сенки

- Люк, ще се справиш. Термоблузата остави за мен. А сега да побързаме. — Том сключи ръце около глезените на мъртвото момче и завлече тялото в ямата, след което го покри със сняг. Пушката — „Браунинг“, модел 81 BLR с оптичен мерник — беше добро оръжие, но безполезно за такава операция. Узитата, с които разполагаха, имаха заглушители. След като изкара всички патрони с палец, той строши пушката и захвърли металните отломки на различни страни. Щом се върна, Люк тъкмо закопчаваше якето на мъртвото момче.

- Направо ме побиват тръпки. — Люк подръпна маншетите. — От това, че го нося.

- Такава беше целта — изграчи Уелър.

- След това можеш да ги изгориш — измърмори Том, който изучаваше с поглед неравния покрит с храсталаци терен между укритието им на възвишението и шахтата. На светлината на луната снегът блестеше с мекото фосфоресциращо сияние на светулка и му напомняше за гледката през очилата за нощно виждане. Отсреща се издигаше покрита със сняг могила. — Сигурен ли си, че това е шахтата?

- Да — отвърна Уелър. — Вървете плътно един зад друг. Не бива да допускаме някой да падне.

Те се помъкнаха тромаво по снега заради всички раници, въжета и узита, като Том усещаше как теренът под краката му се променя. Могилата беше покрита с лед. След като се изкатериха, лазейки, Уелър протегна ръка към малък нескопосано закрепен фар. Чу се лекичко щракване.

На внезапната ослепителна светлина шахтата зейна под тях като кръгла черна паст: широка циментова тръба с диаметър шест метра. Подемния механизъм го нямаше. Останала бе само една желязна стълба, закрепена с болтове за цимента. Уелър разрови снега, за да намери камък, след което разтвори ръка над шахтата. Том взе да брои наум. Пет секунди. Петнайсет. А на трийсетата каза:

- Нищо не чух. Ами вие?

Уелър поклати глава, след което се прехвърли на стълбата. Имаше здрав вид, но въпреки това Том долови мириса на ръжда и забеляза участъците окислено и ронещо се желязо по напречните стъпала. Около някои болтове бе полазила фина мрежа от пукнатини, тъй като на това място водата бе подлизвала, а после замръзнала, намалявайки здравината на цимента.

- Има само един начин да проверим — каза Уелър, след което завърза въже за един карабинер и го закопча за себе си. Люк обгърна през кръста Том, който запъна здраво крака, стиснал с две ръце въжето, което минаваше на гърба му, и тогава старецът предпазливо стъпи на първото стъпало и се отпусна с цялата си тежест. После на второто. А оттам на третото. — Мисля, че е безопасно.

Люк прокара ръка по желязото.

- Струва ми се доста прогнило.

- Слушай, момче, докато се спусках по скалите на Куанг Нгай, Чарли 1ме обстрелваше с дъжд от куршуми — каза Уелър. — Това е нищо.

„Да, да, а в това време си чистел зъбите си с върха на ножа.“

- Люк, нямаме кой знае какъв избор — каза Том.

- Няма за какво да завържем въжето — отбеляза момчето. — Ако стълбата се откърти…

- Тогава ни чака дълго падане — отвърна Уелър. — Да не се изплаши?

- Гледай какво правя аз — прекъсна го Том. Да бъде проклет, ако позволеше на стареца да унижи хлапето. — Освен ако не се подхлъзна… това недей да го правиш.

Люк се засмя нервно.

- Добре. Ъ-ъ, може ли пак да попитам на каква дълбочина ще слезем? — На последната дума гласът на детето прозвуча сподавено.

- Достатъчно дълбоко, за да взривим земята под краката на онези малки негодници — отвърна Уелър.

- Ами ако не успеем? — попита Люк.

- Тогава ще стане доста интересно — отвърна Том.

1Прозвище на Виетконг, използвано от войниците от американската армия. — Б. пр.

Преди време родителите ѝ я бяха завели до мината „Айрън Маунтин“ в околностите на Валкън. След като се екипираха с червени каски и жълти мушамени престилки, се качиха на малкия трамвай, отвеждащ навътре в мината през една каменна галерия, толкова тясна, че разпереше ли ръце, щеше да докосне каменните стени. От ниския таван висяха крушки в телени клетки, но при все това плътните сенки и мастиленочерните галерии наоколо сякаш ги притискаха. До този момент нямаше представа, че страда от клаустрофобия — ала тогава, в главния забой, екскурзоводът бе изгасил светлините просто така, заради шоуто. Мракът, който се стегна около тях като юмрук, беше толкова непроницаем, че Алекс едва се сдържаше да не закрещи. Очите ѝ се разтваряха все по-широко и по-широко. Ако това беше серия на „Пътния бегач“, щяха да изскочат на малки пружинки от очните и ябълки: пинг-пинг . Но, уви, не можеше да види нищо, защото нямаше светлина. Никаква светлина.