Илса Бик - Сенки

Беше Леопарда.

- Почакай — изсъска Уелър, който провря ръка през стълбата, откърти още един камък и го пусна в зиналия отдолу мрак.

Том започна да отброява секундите. Този път плясъкът се разнесе, щом стигна до шест.

- Около шейсет метра.

- Ъхъм. — Уелър насочи лъча на фенерчето към циментовата стена отдолу. На шест метра под него пред погледа му изскочиха решетеста метална платформа и стълбище. Платформата извеждаше в широк отвор и в другия ѝ край Том зърна проблясъка на метални релси. В случай че имаше някакво съмнение, над отвора с тъмно-жълт спрей беше изписано ТН и 540 , което означаваше, че транспортното ниво се намира на петстотин и четирийсет стъпки, или сто шейсет и четири метра под повърхостта. — Тук трябва да слезем.

- Не каза ли, че прави връзка с мината доста по-надолу.

- Сигурно съм сгрешил. Отдавна не съм слизал тук, а и картата е доста груба.

„Страхотно.“

- Уелър, трябва да се спуснем още шейсет метра надолу, а след това да се придвижим на запад, за да се озовем точно под голямата зала. Можем ли да го направим оттук?

- Така мисля. Обаче имаме друг проблем.

Том се намръщи. Слизайки надолу, състоянието на шахтата се бе влошило: циментът тук беше изронен, а разхлабените болтове дрънчаха заплашително. Стените на шахтата не бяха идеално гладки — на места се виждаше арматура от корозирало желязо, дебели изолирани жици и тръби. Тук-таме стърчаха счупени стоманени греди, част от ръждясалия скелет на първоначалната конструкция, служеща за опора на подемния механизъм. Подпорните греди и металните корнизи, които поддържаха тръбите на равни интервали, бяха осеяни с тъмни купчини от нещо, което бе взел за изпражнения на плъхове, но което, по думите на Уелър, било гуано от прилепи. Въздухът, който също се бе променил, бе станал по-топъл и толкова влажен, сякаш опипваше с пръсти лицето му.

Освен това наоколо миришеше, но не само на застояла вода. Зловонието приличаше на противно накъсано едва доловимо дихание, сякаш мината страдаше от хроничен сутрешен дъх.

Фенерчето на Люк, който се намираше на три стъпала над него, прониза мрака отдолу.

- Какво е това? Има дъх на… развалени яйца.

- Сероводород. Блатен газ. — Уелър замълча за миг, а щом заговори отново, Том долови първите признаци на тревога. — Трябваше да се сетя за това. Всички тези лайна от прилепи са идеалната храна. Засега усещаме леки изпарения само от време на време, обаче газът е по- тежък от въздуха. Колкото по-надолу слизаме, толкова по-концентриран ще става. Но може и да греша. Може тук-таме да има изолирани огнища.

- Може ли да ни навреди? — попита Том.

- При по-голяма концентрация, със сигурност. Убива като цианид.

„Страхотно.“

- Нещо друго?

- Ами, може да експлодира. Като сода под налягане. Само дето гори по-лесно. Ако камерата се разцепи, щом огнището избухне…

„Живи ще ни изпържи.“ Огненото кълбо се движеше бързо, изсмуквайки кислорода и изпичайки всичко по пътя си. Ако се наложеше да стрелят, искрата от дулото също би могла да предизвика експлозия. Том загриза долната си устна.

- Ще разберем ли, ако газът избухне?

Почти долавяше звука от препускащите мисли на Уелър.

- Ще усетите парене в очите и в носа; миризмата ще се засили, след което ще се промени, ставайки почти сладникава. Това е единственото, което знам.

- Връщаме ли се? — попита Люк.

Последва дълга пауза.

- Слушайте, няма никаква гаранция, но… Люк, ако решиш да излезеш, няма нищо унизително в това.

- Не — отвърна Люк малко колебливо и твърде бързо. — Ще се оправя. Освен това ако сме трима, ще свършим по-бързо.

- Помните ли, че споменах за друг проблем? Не говорех обаче за газа. Погледнете надолу към стълбата.

Тримата насочиха погледи надолу и на ярката светлина на електрическите фенерчета Том веднага разбра за какво говореше Уелър.

Продължилата десетилетия наред корозия бе нанесла своите щети. Стълбата просто свършваше, отчупена като коронка на загнил зъб. Между края на стълбата и платформата оставаше разстояние от около шест метра, при това не по права линия. Платформата беше захваната за цимента с помощта на метална скоба и езикът ѝ стърчеше на три метра вляво от липсващата стълба.

- Майчице — ахна Люк.

- Ето какво мисля — каза Уелър и извади навитото на обръчи въже с дебелина пет сантиметра, — един от нас се залюлява на въжето, приземява се на платформата и се развързва, след което идва ред на следващия.