Райчел Мид - Сребристи сенки

Събудих се в мрак.

Това не беше нищо ново, тъй като се събуждах в мрак през последните… ами не зная колко много дни. Би могло да са седмици или дори месеци. Бях изгубила представа за времето в тази малка, студена килия с груб бетонен под вместо легло. Моите похитители ме държаха будна или заспала, по свое усмотрение, с помощта на някакъв наркотик, което правеше невъзможно да се броят дните. Известно време бях сигурна, че ми го дават с храната или водата, затова обявих гладна стачка. Ала единственото, което постигнах, бе да ме хранят насила — нещо, което никога не бих искала да преживея отново — и никакво избавление от наркотика. Накрая разбрах, че го вкарват през вентилационната система, но за разлика от храната не можех да обявя въздушна стачка.

Известно време се залъгвах с наивната идея, че мога да отчитам хода на времето по менструалния си цикъл, както жените в първобитните общества са следели цикъла си по луната. Моите похитители, привърженици на чистотата и ефективността, дори ми осигуриха необходимите санитарни продукти за женска хигиена, когато му дойде времето. Но и този план пропадна. Тъй като рязко бях спряла хапчетата против забременяване, хормоните ми се объркаха и цикълът ми стана нередовен, лишавайки ме от възможността да следя каквото и да било по него, особено в съчетание с объркания режим на спане. Бях сигурна единствено, че не съм бременна, което беше огромно облекчение. Ако се тревожех за детето на Ейдриън, алхимиците щяха да имат неограничена власт над мен, но в това тяло бях само аз, а аз можех да понеса всичко, на което ме подлагаха. Глад, студ. Това нямаше значение. Нямаше да им позволя да ме пречупят.

— Помисли ли за греховете си, Сидни?

Металическият женски глас отекна в малката килия, сякаш звучеше едновременно от всички посоки. Седнах и придърпах грубата риза върху коленете си. По-скоро по навик, отколкото заради приличие. Ризата без ръкави беше толкова тънка, че не можеше да ме стопли. Осигуряваше единствено психологическо усещане за скромност. Дадоха ми тази дреха известно време след като ме плениха, заявявайки, че е знак на добра воля. Всъщност смятам, че алхимиците просто не можеха да ме държат тук гола, особено след като видяха, че това не постигна желания от тях ефект.

— Спах — отвърнах, сподавяйки прозявката. — Нямах време да мисля.

Наркотикът във въздуха, изглежда, ме държеше постоянно в сънено състояние, но в същото време те добавяха и някакъв стимулатор, който ми пречеше да заспя, когато те желаеха да остана будна, независимо колко бях изтощена. В резултат никога не се чувствах напълно отпочинала — което и беше намерението им. Психологическата война въздействаше по-добре, когато съзнанието е изтощено.

— Сънува ли? — попита гласът. — Сънува ли спасението си? Сънува ли какво би било да видиш светлината отново?

— Знаете, че не съм. — Днес бях непривично разговорлива. Те ми задаваха тези въпроси през цялото време и понякога аз просто мълчах. — Но ако за известно време престанете да ме захранвате с това успокоително, ще мога да поспя нормално и да имам сънища, за които после можем да си побъбрим.

Много по-важно беше, че ако заспя без наркотици, Ейдриън можеше да ме намери в съня и да ми помогне да намеря изход от този ад.

Ейдриън.

В продължение на дългите тъмни часове само неговото име ме крепеше. Мислите за него, за нашето минало и бъдеще ми помагаха да оцелея в настоящето. Често се унасях в мечти, спомняйки си няколкото месеца, които преживяхме заедно. Наистина ли беше толкова кратко? Нищо в моите деветнайсет години не изглеждаше толкова ярко и значително, както времето, прекарано с него. Дните ми бяха изпълнени с мисли за него. Отново и отново възкресявах всеки скъп спомен, радостните и трогателните, а когато ги изчерпвах, започвах да фантазирам за бъдещето. Преживявах отново всички възможни сценарии, които бяхме измислили, всички наши глупави „планове за бягство“.

Ейдриън.

Той беше причината да оцелея в този затвор.

Както и причината да попадна тук.

— Не е нужно твоето подсъзнание да ти подсказва това, което съзнанието ти вече знае — заяви гласът. — Ти си осквернена и омърсена. Душата ти е забулена от мрак. И ти съгреши срещу собствената си раса.

В отговор на тази овехтяла риторика само въздъхнах и се размърдах, опитвайки се да се наглася по-удобно, но нищо не се получи. Мускулите ми бяха сковани сякаш от векове. При тези условия беше невъзможно да се намери удобство.