Райчел Мид - Сребристи сенки

— Не го приемай погрешно, но изглеждаш ужасно.

Вдигнах глава от масата и отворих едното си око. Дори със слънчеви очила — вътре в стаята — светлината беше твърде ярка за пулсиращата ми глава.

— Сериозно? — попитах. — И кой е правилният начин да го приема?

Роуина Кларк ме измери със същия властен поглед, с който би ме погледнала Сидни. Нещо трепна в гърдите ми.

— Би могъл да го приемеш конструктивно. — Роуина смръщи нос. — Имаш махмурлук, нали? Имам предвид, че това предполага, че по някое време си бил трезвен. Но тъй като вониш на фабрика за джин, не съм толкова сигурна.

— Трезвен съм. През повечето време. — Осмелих се да сваля очилата, за да я разгледам по-добре. — Косата ти е синя.

— Синьо-зелена — поправи ме тя и стеснително я докосна. — Освен това ме видя преди два дни.

— Наистина ли? — Преди два дни беше последното ни общо занятие по мултимедии тук, в колежа „Карлтън“. Но аз трудно си спомнях какво е станало преди два часа. — Е, възможно е тогава да не съм бил съвсем трезвен. Изглежда готино — додадох, надявайки се, че комплиментът ще ми спести неодобрението й. Напразно.

Честно да си призная, напоследък бях трезвен, кажи-речи, по време на половината занятия. Имайки предвид, че въобще се появявах на тях, смятах, че заслужавам известно снизхождение. След като Сидни замина — не, след като я отвлякоха — не исках да се връщам тук. Не исках да ходя никъде, нито да върша каквото и да било, което не бе свързано с търсенето й. С дни лежах свит в леглото, чаках и се опитвах да се свържа с нея в света на сънищата с помощта на магията на духа. Ала не се получаваше. По което и време да опитвах, никога не успявах да я достигна в съня й. Това нямаше обяснение. Никой не можеше да остане толкова дълго буден. Беше трудно да се свържеш с пияни хора, тъй като алкохолът притъпяваше въздействието на духа и блокираше разума, но аз дълбоко се съмнявах, че тя и похитителите й, алхимици, си устройват безкрайни купони.

Може би щях да се усъмня в себе си и в своите способности, особено след като известно време пиех лекарства, за да притъпя магията на духа. Но накрая цялата магия се възстанови и не ми беше трудно да прониквам в сънищата на другите. Може много неща в този живот да не ми се удават, но аз все още си оставам най-умелият от владеещите магията на духа, способен да създава сънища. Проблемът беше, че познавах малцина други владеещи магията на духа, затова нямаше с кого да се посъветвам защо не можех да достигна Сидни. Всеки морой владее магията с един от четири основни елемента: земя, въздух, вода или огън. Само малцина морои притежават дарбата да владеят магията на духа. Но за разлика от магиите с другите елементи, историческите данни за магията на духа са много оскъдни. Съществуват множество теории, но никой не знаеше със сигурност защо не успявах да се свържа със Сидни.

Асистентът на професора тръсна пред мен купчина листа и същата купчина пред Роуина, прекъсвайки мислите ми.

— Какво е това?

— Ъ, последният изпит — отвърна Роуина и завъртя очи. — Нека отгатна. Не си спомняш и това, нали? Както и предложението ми да учим заедно?

— Сигурно е бил почивният ми ден — промърморих, прелиствайки притеснено страниците.

Осъдителното изражение на Роуина се смени със съчувствено. Понечи да каже нещо, но премълча, тъй като професорът ни нареди да пазим тишина и да се захващаме за работа. Втренчих се в теста и се зачудих как ще го надхитря този път. Тази част от мен, която ме измъкна от леглото и ме накара да се върна в колежа, знаеше колко много означава образованието за Сидни. Тя винаги е завиждала на възможността, която имах — възможност, от която я бе лишил онзи негодник, баща й, опитващ се да контролира живота й. Когато осъзнах, че не мога да я намеря веднага — а повярвайте ми, опитвах обикновени методи, както и магически — реших, че ще продължа с това, което Сидни най-много искаше: да завърша този семестър в колежа.

Длъжен съм да призная, че не съм от най-примерните студенти. Тъй като повечето от дисциплините ми бяха подготвителни занятия по живопис, преподавателите ми обикновено проявяваха снизходителност, стига да им представим нещо. Това беше невероятен късмет за мен, защото „нещо“ е най-точното описание на боклука, който бях сътворил напоследък. Успях да избутам останалите изпити — едва-едва — но сегашният последен можеше да ме закопае. На всички въпроси трябваше да се отговори с „да“ или „не“, без шикалкавене. Не можех да пробутам някаква набързо надраскана скица или рисунка и да се надявам на поощрителна оценка за старанието.