Райчел Мид - Сребристи сенки

По-нататъшните ми размишления прекъснаха, когато почувствах, че умората ме завладява. Очевидно разговорът беше приключил. Вече бях разбрала, че няма смисъл да се противя, и се изпънах на пода, оставяйки се да ме погълне гъстото, лишено от сънища забвение, погребващо всички мисли за свобода. Ала преди опиатът да ме обори, мислено произнесох името му, използвайки го като заклинание, за да съхраня силите си.

Ейдриън…

Събудих се по някое време и видях, че са ми донесли храна. Обичайната каша, една от онези горещи каши, обогатени с витамини и минерали, за да ме поддържат здрава. Разбира се, определението „гореща“ беше твърде великодушно. „Хладка“ беше точната дума. Стараеха се да е колкото се може по-неапетитна. Безвкусна или не, аз я изядох послушно. Знаех, че трябва да съхраня силите си за после, когато се измъкна от тук.

Ако се измъкна от тук.

Предателската мисъл изскочи, преди да я възпра. Този страх отдавна ме измъчваше — ужасяващата вероятност, че ще ме държат тук завинаги, че никога вече няма да видя отново хората, които обичах — нито Ейдриън, нито Еди, нито Джил, никой от тях. Че никога вече няма да правя магии. Никога няма да прочета книга. Последната мисъл истински ме сломи, защото, при все че мисълта и спомените за Ейдриън ми помагаха да преживея тези мрачни дни, бих убила, за да прочета дори някое евтино романче. Щях да се задоволя със списание или брошура. Всичко, което не е лепкав мрак и металически глас.

Бъди силна — казах си. — Бъди силна заради себе си. Бъди силна заради Ейдриън. Нима той би направил по-малко за теб?

Не, не би. Където и да се намираше, в Палм Спрингс или някъде другаде, знаех, че Ейдриън никога няма да се откаже от мен, и аз трябваше да му отвърна със същото. Трябваше да бъда готова за времето, когато отново ще бъдем заедно. Да бъда готова за нашата среща.

Centrum permanebit. Латинските думи кръжаха в съзнанието ми, вдъхваха ми увереност. В превод означаваха „Центърът ще издържи“ и бяха вариация на стих от една поема, която двамата с Ейдриън четохме. Сега ние сме центърът — помислих си. — И той, и аз ще издържим, каквото и да ни струва.

Привърших с оскъдната трапеза и опипом стигнах до малкия умивалник в ъгъла на килията, редом с тоалетната. Доколкото можах, се измих. За вана или душ не можех и да си мечтая (при все че преди те също ги бяха използвали като примамка), но аз се миех ежедневно (или поне мислех, че е ежедневно) с груба кърпа и студена вода, миришеща на ръжда. Беше унизително, тъй като знаех, че ме наблюдават с камерите за нощно виждане, но не чак толкова, колкото ако останех мръсна. Нямаше да им доставя това удоволствие. Щях да съхраня човешката си същност, макар те да ме обвиняваха, че съм изгубила тъкмо нея.

Когато свърших, се свих отново до стената. Зъбите ми тракаха и аз треперех. Заради мократа кожа студът ми се струваше още по-непоносим. Дали някога отново ще ми бъде топло?

— Говорихме с баща ти и сестра ти — изрече гласът. — Те много се разстроиха и натъжиха, че не искаш да ги видиш. Зоуи се разплака.

Вътрешно съжалих, задето последния път бях играла по свирката им. Гласът сега смяташе, че семейната тактика е имала успешно въздействие върху мен. Как можеха да си помислят, че искам да се свържа с хората, които ме затвориха тук? Единствените близки, които исках да видя — мама и по-голямата ми сестра — едва ли фигурираха в списъка с посетителите, особено ако баща ми е постигнал целта си при развода. Точно този резултат бих предпочела да узная, но за нищо на света нямаше да издам желанието си.

— Не съжаляваш ли за болката, която им причини? — продължи гласът с въпросите.

— Мисля, че Зоуи и баща ми трябва да съжаляват за болката, която те причиниха на мен — отвърнах остро.

— Те не са искали да ти причинят болка. — Гласът се опитваше да звучи успокояващо, но аз най-вече исках да цапардосам притежателя му — при това далеч не бях от хората, склонни към насилие. — Всичко, което са направили, е било за твое добро, за да ти помогнат. Точно това се опитваме да направим и ние. Те много биха искали да поговорят с теб и да ти обяснят действията си.

— Сигурна съм, че биха искали — промърморих.

Ненавиждах се, задето изобщо разговарям с похитителите си. Никога досега не съм била толкова многословна. Би трябвало да са много доволни.

— Зоуи попита дали може да ти донесе нискомаслено лате с ванилия, когато те посети. Ние й казахме, че нямаме нищо против. Ние сме за цивилизовани посещения — да седнете и да си поприказвате честно и открито, за да се изцели семейството ти и най-вече твоята душа.