Райчел Мид - Сребристи сенки

Върви си — казах й. — Ти не си истинска. Освен това е време да потърся Сидни.

След като се свързах с магията, разгърнах сетивата си, търсейки Сидни — човека, когото познавах най-добре от всички на тази земя. Нямаше да ме затрудни да открия някого, когото бегло познавах. Да намеря Сидни — при условие че бе заспала — щеше да е безкрайно лесно. Ала не успях да я достигна и накрая се освободих от магията. Тя или не спеше, или както преди нещо я блокираше от мен. Победен за кой ли път, изрових бутилката водка от чантата и през останалия път до Виста Азул й посветих цялото си внимание.

Когато пристигнах в „Амбъруд“ — частно училище с пансион — бях приятно замаян. Магията бе притъпена, ала не и сърдечните страдания. Следобедните занятия току-що бяха свършили и между учебните корпуси сновяха ученици в стилни униформи. Някои бързаха да се приберат да учат, други — за среща с гаджетата или за да се посветят на обичайните в края на срока занимания за учещите от горните класове. Отправих се към женското общежитие и зачаках отвън, докато Джил Мастрано Драгомир ме намери.

За разлика от Роуина, която можеше само да гадае какво ме измъчва, Джил отлично знаеше какви са проблемите ми. Това бе така, защото петнайсетгодишната Джил имаше „привилегията“ да притежава способността да прониква в съзнанието ми. Миналата година тя бе станала мишена на наемни убийци, наети от дворцова клика, която искаше да свали от трона сестра й, кралица на мороите и моя добра приятелка. Технически те успяха, но аз върнах Джил към живота благодарение на необикновените способности на духа. Този подвиг на изцерението, имащ огромни последици за мен — едновременно бе изковал телепатичната връзка помежду ни, позволяваща на Джил да усеща и вижда емоциите и мислите ми. Знаех, че моята депресия и почти постоянните запои напоследък са тежко изпитание за нея — при все че понякога алкохолът притъпяваше връзката. Ако Сидни беше тук, щеше да ме наругае здравата заради егоистичното ми и нехайно поведение към чувствата на Джил. Ала Сидни я нямаше. Цялата тежест на отговорността падаше единствено върху моите плещи, а както изглежда, аз не бях достатъчно силен, за да я понеса.

От кампуса пристигна и потегли вече трети автобус, но Джил не беше нито в един от тях. Днес беше делник, обичаен ден за срещи, и аз бях сигурен, че не съм закъснял, въпреки че изоставах от всичко останало. Извадих телефона си и й изпратих есемес: „Хей, аз съм тук. Всичко наред ли е?“

Но не получих отговор и ме полазиха тръпки на безпокойство. След покушението Джил беше изпратена тук, за да се скрие сред хората в Палм Спрингс, защото пустинята не беше предпочитаното място за нашия вид или за стригоите — зли, неживи вампири. Алхимиците — тайна организация от хора, които с настървение държаха човешките същества и вампирите далеч едни от други — бяха изпратили Сидни като свой представител, който да се грижи за гладкото протичане на мисията. Освен това алхимиците искаха да са сигурни, че няма да избухне гражданска война сред мороите. Като цяло Сидни се справи отлично с работата си, помагайки на Джил да се впише в новата среда и да превъзмогне трудностите. Но в едно се провали — влюби се във вампир. Това беше в пълен разрез с убежденията и принципите на алхимиците — да се спазва определена дистанция между хората и вампирите, и алхимиците реагираха жестоко и ефективно.

Въпреки отвличането на Сидни и пристигането на заместницата й Мора, ежедневието на Джил бе относително спокойно. Нямаше никакви признаци за опасност от каквито и да било източници, дори съществуваше вероятност Джил да се върне в обществото на мороите след края на учебната година другия месец. Подобно изчезване не беше типично за Джил, затова, когато не получих отговор от нея, изпратих есемес на Еди Кастъл.

Джил и аз бяхме морои, а той беше дампир. Дампирите бяха наполовина хора, наполовина морои от времето, когато нашите две раси са се смесвали. Тяхната раса бе обучена да защитава мороите и Еди беше един от добрите и опитни пазители. За съжаление, страховитите му бойни умения се оказаха недостатъчни при отвличането на Сидни. Тя го беше подмамила да се разделят, когато алхимиците ги обкръжили. Беше го сторила, за да го спаси, жертвайки себе си, ала той така и не можа да се примири със случилото се. Унижението от провала му потъпка зараждащата се любов между него и Джил, тъй като той не се смяташе за достоен за една моройска принцеса. Еди продължаваше да й служи предано като неин пазител и аз бях сигурен, че ако нещо й се случи, той пръв ще го узнае.