Райчел Мид - Сребристи сенки

Но Еди също не отговори на съобщението ми, нито другите двама дампири, пазители на Джил под прикритие. Това бе доста необичайно и аз се опитах да се уверя, че подобна липса на електронна комуникация означава, че са потънали в някакви свои занимания и всичко е наред. Джил скоро щеше да се появи.

Слънцето отново стана непоносимо и аз заобиколих сградата, за да потърся убежище. Зърнах една пейка, скътана под сянката на палмите, и се настаних удобно на нея. Много скоро съм заспал благодарение на водката и изминалата безсънна нощ, прекарана в бара. По-късно ме разбудиха някакви гласове и когато отворих очи, видях, че слънцето се е придвижило значително на небето. Освен жаркия диск, над главата ми се бяха надвесили лицата на Джил и Еди, в компанията на нашите приятели Анджелина, Трей и Нийл.

— Хей — изграчих дрезгаво, изправяйки се с усилие. — Къде бяхте?

— Ти къде беше? — попита Еди многозначително.

Зелените очи на Джил се смекчиха, когато ме погледна.

— Всичко е наред. Той е бил тук през цялото време. Забравил е. Разбираемо е след… ами в момента му е много трудно.

— Какво съм забравил? — попитах недоумяващо, местейки поглед от лице на лице.

— Няма значение — отвърна Джил уклончиво.

— Какво съм забравил? — възкликнах нетърпеливо.

Анджелина Дос, жена дампир и един от пазителите на Джил, както винаги бе въплъщение на безцеремонността.

— Ревюто на Джил по случай завършването на учебната година.

Зяпнах ги неразбиращо, сетне изведнъж си спомних. Едно от извънучилищните занимания на Джил беше кръжокът по шев и кройка. Тя започна като модел, но това беше прекалено публично и опасно за положението й, затова напоследък се пробва като моден дизайнер, оставайки извън светлината на прожекторите. Оказа се, че е изключително способна. През последния месец постоянно говореше за голямото ревю, на което ще бъдат представени модните творения на членовете на нейния кръжок — курсов проект за края на учебната година. Беше приятно да я видя отново толкова развълнувана и оживена за нещо. Знаех, че тя също страда заради изчезването на Сидни, а с моята депресия, която й предавах през телепатичната ни връзка, и провалената й любов с Еди тя живееше под същия тъмен облак като мен. Това ревю и възможността да покаже моделите си беше като светъл лъч в живота й — събитие нищожно и незначително за голямата житейска сцена, но изключително важно за една тийнейджърка, копнееща за нормално съществуване.

А аз отново бях оплескал всичко.

Припомних си откъслеци от разговора, когато тя ми каза деня и часа, а аз й обещах, че ще дойда да я подкрепя. Дори ми напомни за ревюто, когато миналата седмица се видяхме за последно. Отбелязах си го мислено, а след това отидох, както всеки вторник, на текила парти в бара близо до моя апартамент. Толкова се отрязах, че напълно забравих не само за ревюто, но и за целия останал свят.

— По дяволите, толкова съжалявам, сладкишче. Опитах се да ти изпратя есемес… — Извадих телефона от чантата, за да им покажа, но вместо комуникативното средство в ръката ми незнайно как се бе озовала бутилката водка. Побързах да я пъхна обратно в чантата.

— Трябваше да изключим телефоните си по време на ревюто — обясни Нийл. Той беше третият дампир в групата, неотдавнашно попълнение в Палм Спрингс. Напоследък Нийл се отнасяше с по-голяма симпатия към мен, може би навярно защото и той страдаше от любовна мъка. Нийл беше влюбен до уши в едно момиче дампир, което също бе изчезнало внезапно от лицето на земята, но за разлика от Сидни, мълчанието на Олив Синклер беше резултат на лично предпочитание, а не отвличане, организирано от алхимиците.

— Е… как мина всичко? — попитах в неубедителен опит да загладя гафа си. — Обзалагам се, че моделите ти са били страхотни, нали?

Чувствах се толкова невероятно глупаво, че едва издържах. Сигурно не можех да предотвратя това, което алхимиците бяха сторили на Сидни. Навярно не можех да се подготвя за изпитите. Но за бога, трябваше поне да отида на ревюто на Джил! От мен се искаше да се появя там, да седя и да ръкопляскам. А аз не се справих дори и с това и тежестта на поредния провал се сгромоляса съкрушително върху раменете ми. Черна мъгла изпълни съзнанието ми, повлече ме надолу, заставяйки ме да мразя всичко и всички — и най-вече себе си. Не е чудно, че не можех да спася Сидни. Аз не бях в състояние да се погрижа дори за себе си.

И не ти е нужно да го правиш — прошепна леля Татяна в главата ми. — Аз ще се грижа за теб .