Райчел Мид - Сребристи сенки

— Както и ние. — Изправих се и се запътих към кухнята, за да си приготвя коктейл. — Отново сме в задънена улица. Ела отново след година, след като провериш всички градове от списъка.

— Ейдриън… — подхвана Маркъс, по-потиснат от всякога. Обикновено от него струеше толкова дръзка самоувереност, че можеше да позира за рекламен плакат.

Реакцията на Трей беше много по-прагматична.

— Повече никакъв алкохол. За днес ти стига, човече.

— Аз ще преценя — сопнах се. Вместо да си приготвя коктейл, просто грабнах наслуки две бутилки. Никой не се опита да ме спре, когато отидох в стаята си и тръшнах вратата.

Преди да започна соло купона, се опитах отново да стигна до Сидни в съня й. Не беше лесно, тъй като все още се чувствах замаян след изпитата следобеда водка, но успях да уловя проблясващите нишки магия. Както обикновено, нищо не се случи, но увереността на Маркъс, че Сидни се намира в Съединените щати, ме накара да се опитам. На Източното крайбрежие беше рано привечер и аз трябваше да проверя, в случай че си е легнала рано. Очевидно не беше.

Скоро след това отново потърсих утеха в алкохола, отчаяно нуждаейки се да залича всичко. Училището. Джил. Сидни. Не мислех, че е възможно да се срина до такива низини, да усещам емоциите си толкова мрачни и безнадеждни, че нямаше начин да ги извися до някакво съзидателно чувство. Когато се разделих с Роуз, мислех, че не бих могъл да преживея по-голяма загуба. Оказа се, че съм се лъгал. Между нас двамата никога не е имало нищо реално. Това, което бях изгубил с нея, беше вероятността.

Но със Сидни… със Сидни, аз имах всичко — и изгубих всичко. Любов, разбиране, уважение. Усещането, че двамата сме станали по-добри благодарение един на друг и можем да се справим с всичко, стига да сме заедно. Само че вече не бяхме заедно. Те ни бяха разделили и аз не знаех какво ще стане сега.

Центърът ще издържи. Сидни измисли за нас това мото, използвайки стих от поемата „Второто пришествие“ от Уилям Бътлър Йейтс. Понякога, в най-мрачните си мигове, аз се боях, че оригиналният стих е много по-подходящ: Разпадат се нещата; центърът не издържа .

Напих се до пълна забрава и се събудих посред нощ с ужасно главоболие. Повдигаше ми се, но когато се довлякох до банята, не можах да повърна. Само се почувствах още по-нещастен. Може би защото четката за коса на Сидни все още лежеше на полицата, напомняйки ми за нея. Или може би защото бях пропуснал вечерята, а и не можех да си спомня кога за последен път бях пил кръв. Нищо чудно, че бях в такова ужасно състояние. Постоянният тренинг през годините ме бе направил толкова издръжлив на алкохол, че рядко ми ставаше зле, така че навярно този път наистина здравата бях прекалил. Най-разумно беше да пия вода, да изпия литри вода, ала вместо това реших да продължа със саморазрушението. Върнах се в стаята, за да си налея още едно питие, и накрая успях да достигна още по-отвратителни низини.

Главата и стомахът ми се успокоиха чак на зазоряване, дори успях да се унеса в неспокоен сън, прекъснат след няколко часа от почукване по вратата. Мисля, че беше доста тихо, но заради все още пулсиращата болка в главата ми прозвуча като удар на ковашки чук.

— Върви си — изхъхрих, взирайки се с помътен поглед във вратата.

Трей надникна в стаята.

— Ейдриън, има някой, който иска да говори с теб.

— Вече чух каквото имаше да ми казва Робии Худ — отрязах го. — Приключих с него.

Вратата се отвори по-широко и някой мина покрай Трей. При все че от движението ми се зави свят, все пак успях да седна в леглото, за да се вгледам по-добре. Ченето ми увисна и аз се зачудих тъпоумно дали не халюцинирам. Нямаше да ми е за пръв път. Обикновено си представях леля Татяна, но това видение беше съвсем живо и много красиво, огряно от слънчевия лъч, подчертаващ високите изсечени скули и русата коса. Но нямаше как тя да е тук.

— Мамо? — промълвих смаяно.

— Ейдриън. — Тя се плъзна грациозно в стаята, седна до мен на леглото и нежно докосна лицето ми. Ръката и бе хладна върху пламтящата ми кожа. — Ейдриън, време е да се прибереш у дома.

Можех да простя светлинното шоково шоу на алхимиците, част от тактиката им да ме стреснат, защото, когато отново можех да виждам що-годе нормално, те ми предложиха да взема душ.

Стената в килията ми се отвори и бях приветствана от млада жена, навярно пет години по-възрастна от мен. Беше облечена в строг костюм в любимия стил на алхимиците, а черната й коса бе прибрана отзад в елегантен френски кок. Гримът й беше безупречен и ухаеше на лавандула. Златната лилия върху бузата й сияеше. Зрението ми все още не беше съвсем възстановено, но щом застанах до нея, осъзнах с особена острота сегашното си състояние — не се бях къпала от векове, а ризата ми приличаше на парцал за миене на пода.