Райчел Мид - Сребристи сенки

Когато той свърши, не мислех, че се чувствам по-различно. Все още обичах Ейдриън и приятелите ми морои и дампири. Дали това беше достатъчно? Или мастилото щеше да започне да действа след известно време? А ако моята магия не е могла да ме защити, ще намеря ли достатъчно сили, за да се спася? Очевидно бях преодоляла предишното опресняване на татуировката. Дали и този път щеше да се получи?

Когато татуистът приключи с работата си, Шеридан ме поведе навън, бъбрейки непринудено, като че ли току-що съм посетила салон за красота, а не съм била подложена на опит да манипулират разума ми.

— Аз винаги се чувствам толкова освежена след тази процедура. А ти?

За мен беше непонятно, че тя можеше да се държи толкова безгрижно, като че ли бяхме две приятелки, излезли на разходка, когато тя и алхимиците ме бяха затворили за месеци, гладуваща и полугола, в тъмната килия. Нима очакваше да бъда благодарна за душа и топлите дрехи и да им простя всички изтезания? Да, осъзнах след минута, тя наистина го очакваше. Навярно имаше много хора, излезли от онзи мрак и готови на всичко, за да си върнат обичайните житейски удобства.

Докато се изкачвахме с асансьора към друг етаж, забелязах, че мислите ми са се прояснили и сетивата ми са много по-изострени, отколкото през последните месеци. Навярно имаше основателна причина. Вече не ме упояваха с онзи газ, не и докато Шеридан беше с мен, и вероятно това бяха първите глътки чист въздух, които вдишвах от дълго време. Досега не бях осъзнала шокиращата разлика. Сега Ейдриън може би щеше да ме достигне в съня, но това трябваше да почака. Поне бих могла отново да упражнявам магиите си сега, когато организмът ми не беше отровен от опиатите, и се надявах, че ще съм достатъчно силна, за да се боря срещу последиците от татуировката. Трябваше да издебна момент, когато нямаше да ме наблюдават, което обаче беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

В следващия коридор, по който поехме, имаше редица от еднакви стаи с отворени врати и вътре се виждаха тесни легла. Продължих да следя зорко всичко, покрай което минавахме — всеки етаж и стая, търсейки някакъв изход, който, изглежда, обаче не съществуваше. Шеридан ме въведе в стая, върху чиято врата бе изписана цифрата осем.

— Винаги съм смятала, че осем е щастливо число — довери ми тя. — Римува се с велик. Тя кимна към едното от двете легла в стаята. — Онова е твоето.

За миг толкова се потресох от вида на леглото, че не осъзнах цялото значение на думите й. Не че изглеждаше удобно, но все пак беше легло. Не можеше да се сравнява с бетонния под на килията, независимо от грубия матрак и тънките чаршафи от същия плат, каквато беше и ризата, която доскоро носех. Несъмнено можех да спя на това легло. Можех да спя и да сънувам Ейдриън…

— Съквартирантка ли имам? — попитах, когато най-после забелязах другото легло. Беше трудно да се каже дали стаята е обитавана, тъй като нямаше никакви лични вещи.

— Да. Казва се Ема. От нея можех да научиш много. Ние сме изключително горди с напредъка й — рече Шеридан и заизлиза от стаята. Очевидно нямаше да се задържим дълго тук. — Хайде да вървим. Сега ще се срещнеш с нея и останалите.

Коридорът, който се разклоняваше от главния, водеше покрай помещения, приличащи на празни класни стаи. Докато приближавахме към края на коридора, долових нещо, което притъпените ми сетива отдавна не бяха усещали: миризмата на храна. Истинска храна. Шеридан се бе запътила към столовата. Глад, който не подозирах, че мога да изпитвам, накара стомаха ми болезнено да се свие. Толкова бях свикнала с оскъдната затворническа диета, че бях забравила за нормалните потребности на тялото си. Чак сега осъзнах колко силно копнея за нещо различно от хладката блудкава каша.

Столовата беше много по-малка от тази в „Амбъруд“. Имаше пет маси, три, от които бяха заети от хора със същите жълто-кафяви униформи, подобни на моята. Както изглеждаше, това бяха моите съкилийници, всички със златни лилии. Бяха дванайсет на брой, което означаваше, че аз съм щастливото тринайсето число. Запитах се какво ли би помислила Шеридан за това. Останалите затворници бяха с различна възраст, пол и раса, макар че бях готова да се обзаложа, че са американци. Част от стратегията в някои затвори беше да се почувстваш чужденец. Тъй като целта на този беше да ни изведе отново на праведния път, най-вероятно беше да ни смесят с хора с обща култура и език — такива, каквито бихме искали да станем, ако се постараем достатъчно упорито. Докато ги наблюдавах, се запитах какви ли са техните истории и дали някой от тях би могъл да ми бъде съюзник.