Райчел Мид - Сребристи сенки

Тогава си спомних предупреждението на Шеридан. Отворих бързо очи и взех шампоана. Измих си косата три пъти, надявайки се, че е достатъчно, за да отмие полепналата мръсотия. Навярно щяха да са нужни още няколко душа, за да се почувствам отново чиста. След това затърках тялото си със сапуна, докато кожата ми стана розова и грапава, ухаеща леко на антисептик. Накрая застанах под горещата вода и се наслаждавах на невероятното блаженство, докато не я спряха.

Когато излязох, намерих дрехи, прилежно сгънати върху пейката. Бяха най-обикновени — широки панталони и риза, каквито носеха болничните работници или затворниците. Жълтокафеникави, разбира се, за да отговарят на вкуса и стила на алхимиците. Бяха ми дали също чорапи и чифт кафяви обувки, нещо средно между мокасини и чехли. Не се учудих, че бяха точно моят размер. Един гребен довършваше дарения комплект — нищо особено, но достатъчно, за да се постигне някакво подобие на спретнатост и чистота. Не можеше да се каже, че отражението, което ме гледаше сега, изглежда отлично, но определено се бе подобрило.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Шеридан с усмивка, която не достигна очите й. Каквито и успехи да бях постигнала във външния си вид, бледнееха в сравнение със семплата й елегантност, но се утешавах с мисълта, че не бях загубила самоуважението си и все още можех да мисля самостоятелно.

— Да — отвърнах. — Благодаря.

— Това също ще ти е нужно — рече тя и ми подаде малка пластмасова карта. Тя съдържаше името ми, щрих код и моя снимка, направена в много по-добри времена. Малкият пластмасов кламер отзад позволяваше да се прикрепва към яката.

Шеридан ме поведе отново към асансьора.

— Радваме се, че избра пътя към изкуплението и спасението. Наистина. Нямам търпение да ти помогна да се върнеш към светлината.

Асансьорът ни отведе на друг етаж и в нова стая, в която имаше маса и татуист. Успокоението след горещия душ и истинските дрехи мигом се изпари. Нима смятаха да опреснят татуировката ми? Разбира се, как можех да се съмнявам. Защо да разчитат само на психологически и физически тормоз, когато можеха да добавят елемент на магически контрол?

— Трябва само малко опресняване — обясни Шеридан жизнерадостно. — Минало е доста време от последното.

Всъщност беше миналата година, но аз знаех какво искат да постигнат тя и останалите. Татуировките на алхимиците съдържаха мастило с омагьосана моройска кръв, пропита с внушение, предназначено да усили лоялността ни към организацията на алхимиците. Очевидно моята вече не ми въздействаше достатъчно. Магическо или не, внушението представляваше силно хипнотично влияние, което можеше да се преодолее при достатъчно силна воля. Те вероятно щяха да удвоят обичайната доза с надеждата да стана по-отстъпчива и сговорчива, за да се поддам на всякаква словесна риторика и влияние.

Ала те не знаеха, че аз бях предприела мерки за самозащита. Преди да ме отвлекат, бях създала ново мастило, използвайки човешка магия, от която алхимиците се ужасяваха не по-малко. От всички данни, с които разполагах, новото мастило неутрализираше всяко внушение в мастилото с моройска магия. За съжаление, нямах възможност да инжектирам това мастило в моята татуировка и да си осигуря допълнителна защита. Разчитах единствено на твърдението на една вещица, която познавах, че способността ми да правя магии ме предпазва. Според нея пропитата в кръвта ми човешка магия ще противодейства на вампирската кръв в татуировката на алхимиците. Разбира се, нямах възможност да практикувам магическите си умения в килията и можех само да се надявам, че заниманията ми в миналото са ме белязали за постоянно.

— Стани отново една от нас — изрече Шеридан, когато иглата на татуиста докосна лицето ми. — Признай греховете си и потърси изкуплението. Присъедини се към нашата битка да опазим човечеството от покварата на вампирите и дампирите. Те са създания на злото и не са част от естествения порядък.

Настръхнах и това нямаше нищо общо с иглата, пронизваща кожата ми. Ами ако това, което ми бяха казали, не е вярно? Ако човешката магия не може да ме предпази? Ако в този момент мастилото на алхимиците прониква в кръвта, използвайки коварната си сила, за да деформира мислите ми? Това беше един от най-големите ми страхове — да манипулират съзнанието ми. Тази мисъл ме скова от ужас и аз почувствах, че се задушавам. Татуистът спря и попита дали не ме боли. Преглътнах и поклатих глава, за да продължи, опитвайки се да прикрия паниката си.