Райчел Мид - Сребристи сенки

— На мен също ми липсва — рече Трей тихо.

— Трябваше да направя повече — промърморих и се свих на седалката.

— Ти направи много. Повече, отколкото на мен би ми хрумнало да сторя. И нямам предвид само сънищата, които създаваш, за да я достигнеш. Искам да кажа, че ти не остави на мира баща й, притисна мороите, превърна в ад живота на това момиче Мора… опита всичко възможно.

— Много ме бива да дразня другите — признах си.

— Но просто се натъкваше на непробиваема стена, това е всичко. Те наистина отлично умеят да пазят местонахождението й в тайна. Но рано или късно, ще допуснат грешка, защитната им стена ще се пропука и ти ще намериш тази пролука. И аз ще съм редом с теб. Както и всички останали.

Окуражаващата тирада не беше типична за него, но за съжаление, не успя да повдигне духа ми.

— Нямам понятие как ще намеря тази пролука.

Очите на Трей се разшириха.

— Маркъс.

Поклатих глава.

— Той също изчерпа всичките си ресурси. Не съм го виждал от месец.

— Не. — Трей посочи с поглед, докато паркираше колата пред жилищната сграда, в която се намираше апартаментът ми. — Ето го там. Маркъс.

И наистина. Там, седнал на стъпалата пред сградата, беше Маркъс Финч — бунтовник и бивш алхимик, който насърчаваше Сидни да мисли самостоятелно и се опитваше, засега напразно, да открие местонахождението й. Отворих вратата, преди Трей да спре колата.

— Няма да се появи тук, ако няма новини — изрекох развълнувано, скочих от автомобила и хукнах тичешком през тревата.

Цялата ми досегашна летаргия бе пометена от избуялата надежда. Най-после се бе случило. Маркъс бе успял. Бе открил отговорите.

— Какво става? — попитах нетърпеливо. — Намери ли я?

— Не съвсем. — Маркъс се изправи и приглади назад русата си коса. — Да влезем вътре и да поговорим.

Трей беше не по-малко развълнуван от мен, докато съпровождахме Маркъс до дневната. Двамата с Трей застанахме срещу него, скръстили ръце пред гърдите.

— Е? — попитах.

— Сдобих се със списък с местата, които вероятно алхимиците използват като поправителни центрове — поде Маркъс, но не изглеждаше особено въодушевен, както би трябвало да бъде при подобна новина. Вкопчих се в ръката му.

— Това е невероятно! Ще започнем да ги проверяваме и…

— Те са трийсет — прекъсна ме рязко бившият алхимик.

— Но нали току-що каза…

Маркъс вдигна ръка.

— Нека първо ти обясня, след това можеш да се изкажеш. Този списък, до който се добраха информаторите ми, съдържа имената на градовете в Съединените щати, където според техните сведения алхимиците са разположили поправителните си и другите си оперативни центрове. Информацията е отпреди няколко години и макар че източниците ми потвърждават, че във всеки от указаните в списъка градове има изградени поправителни центрове, ние не знаем със сигурност точно кой в крайна сметка са избрали — нито дори кой район са предпочели. Има ли начини да го разберем? Разбира се, и аз познавам хора, които могат да започнат да ровят наоколо. Но трябва да се проверява град по град, което ще отнеме известно време.

Надеждата и ентусиазмът, разцъфнали, когато видях Маркъс, започнаха да повяхват.

— Нека отгатна: известно време означава няколко дни?

Той смръщи чело.

— Към всеки случай ще се подхожда индивидуално, в зависимост от трудностите при проучването на всеки град, което може да отнеме по няколко дни на град. А може и няколко седмици.

Не мислех, че мога да се почувствам по-зле след изпита и издънката с Джил, но очевидно съм се лъгал. В пълно отчаяние се свлякох на дивана.

— По няколко седмици за трийсет града. Това може да отнеме година.

— Освен ако имаме късмет и тя се окаже в първия град от списъка. — Виждах, че дори самият той не вярваше на думите си.

— Да, ами не бих казал, че досега можем да се похвалим с голям късмет — мрачно отбелязах. — Не виждам причина занапред да ни провърви повече.

— Все пак е по-добре от нищо — обади се Трей. — Това е първата истинска следа, с която разполагаме.

— Трябва да намеря баща й — промърморих. — Трябва да го открия и чрез внушението да го заставя да ми каже къде, по дяволите, е тя.

Всичките ми опити да срещна Джаред Сейдж се бяха провалили безславно. Успях да открия телефона му и му позвъних, но той веднага ми затвори. Внушението не действаше особено добре по телефона.

— Дори и да го намериш, той навярно няма да знае — побърза да ме залее със студена вода Маркъс. — Те пазят тайните си дори един от друг именно с цел да се защитят от принудително признание.