Райчел Мид - Сребристи сенки

Искра на състрадание се мярна в очите на Джил, когато усети обземащото ме мрачно настроение.

— Беше супер. Не се тревожи, ще ти покажем снимки. Бяха наели професионален фотограф и всичко ще бъде качено в интернет.

Опитах се да изтикам мрака и се усмихнах сковано.

— Радвам се да го чуя. Е, в такъв случай какво ще кажете да отидем да го отпразнуваме? Вечерята е от мен.

Лицето на Джил се помрачи.

— С Анджелина ще вечеряме с нашата учебна група. Искам да кажа, че бих могла да отменя този ангажимент. До изпитите остава още цял месец, така че винаги мога да…

— Остави — махнах с ръка и се изправих. — Поне единият от двама ни в тази връзка трябва да е подготвен за изпитите. Иди да се забавляваш. По-късно ще ти позвъня.

Никой не се опита да ме спре, но Трей Хуарес скоро ме настигна. Може би той беше най-странната личност в нашата компания — човек, който някога беше член на група ловци на вампири. Но прекъсна връзките си с тях, защото те бяха побъркани и защото се влюби — противно на здравия разум — в Анджелина. Те двамата бяха единствените сред нас, които поне имаха някаква що-годе щастлива любов. Знаех също, че се опитваха да я скрият от нас, останалите нещастни души.

— Как точно смяташ да се прибереш у дома? — попита Трей.

— Кой казва, че се прибирам у дома? — парирах аз.

— Аз. Стига с това висене по баровете и безкрайно купонясване. Изглеждаш ужасно.

— Ти си вторият за днес, който ми го казва.

— Е, тогава може би не е зле да започнеш да слушаш — отсече той и ме поведе към паркинга за учениците. — Качвай се, аз ще шофирам.

Предложението не го затрудняваше особено, защото сега той беше мой съквартирант.

Отначало не беше така. Трей беше ученик в „Амбъруд“ и живееше в общежитието като всички останали. Той беше роден и отрасъл в семейство на ловци на вампири. Те се наричаха Воини на светлината и относно общуването между хора и вампири имаха същите предубеждения и предразсъдъци като алхимиците. Но докато мисията на алхимиците беше да крият съществуването на вампирите от човешката раса, воините бяха много по-свирепи и преследваха вампирите, с цел да ги унищожат. Те твърдяха, че воюват само със стригоите, но не бяха приятелски настроени нито към мороите, нито към дампирите.

Когато бащата на Трей узна за връзката му с Анджелина, той подходи по съвсем различен начин от бащата на Сидни. Вместо да отвлече сина си и да го скрие незнайно къде, господин Хуарес просто се отрече от Трей и му отряза издръжката. За късмет на Трей, обучението му бе платено до края на учебната година. Но не и дневните разходи и пансионът, затова преди няколко месеца се наложи Трей да освободи стаята си в общежитието в „Амбъруд“. Той цъфна на прага ми с предложението да ми плаща наем от мизерната заплата, която получаваше в кафенето, за да може да завърши обучението си. Аз го приех с отворени обятия и отказах да ми плаща наем, знаейки, че точно това би искала Сидни. Единственото ми условие беше никога да не ги заварвам да се натискат с Анджелина на дивана ми.

— Задъних се — промърморих след няколко минути, изминати в неловко мълчание.

— Това някаква вампирска шега ли е? — попита Трей.

Стрелнах го възмутено с поглед.

— Знаеш какво искам да кажа. Провалих се. Никой не е искал кой знае колко много от мен. Трябваше само да отида на ревюто и, а аз прецаках всичко.

— И на теб не ти е лесно — отвърна Трей дипломатично.

— Както и на всички останали. По дяволите, да вземем теб например. Цялото ти семейство се отрече от теб и направиха всичко по силите си, за да те изритат от училище. Но ти намери начин да се справиш, продължи да учиш и едновременно да спортуваш, като междувременно дори успя да спечелиш стипендия. — Въздъхнах тежко. — А аз пропаднах още в подготвителния клас. На днешния изпит сигурно ще ме скъсат, както и на още няколко, ако тази седмица има още, което е много вероятно. Дори не зная точно колко.

— Да, но аз все още имам Анджелина. А заради това си заслужава да преглътнеш всякакви гадости. Докато ти… — Трей не можа да довърши и аз видях как по загарялото му лице премина болезнена сянка.

Приятелите ми в Палм Спрингс знаеха за Сидни и мен. Те бяха единствените в света на мороите (или в човешкия свят, който криеше мороите), които знаеха за любовта ми със Сидни. Те също страдаха заради случилото се с мен и нея. И също обичаха Сидни. Разбира се, не колкото мен, но тя беше изключително предана и лоялна и приятелите й държаха много на нея.