Райчел Мид - Сребристи сенки

— Казвам се Шеридан — каза хладно тя, без да поясни дали е малкото й име, или фамилията. Зачудих се дали гласът й е един от онези, които звучаха в килията ми. Бях сигурна, че работят на смени и използват някаква компютърна програма за синтез на гласа, за да звучи винаги еднакво. — Аз съм настоящият директор на този център. Моля, последвай ме.

Тя зави надолу по коридора с черните си кожени обувки с токчета, а аз се подчиних безмълвно. Не смеех да проговоря. При все че в килията имах известна свобода на движенията, ограниченията и недостатъчното ходене си казваха думата. Скованите ми мускули протестираха против промяната и аз вървях бавно зад нея, пробождана от остри болки при всяка крачка. Минахме покрай редица врати без обозначения и аз се запитах какво ли имаше зад тях. Може би още тъмни килии и филтрирани гласове? Нито една нямаше табела с надпис „Изход“, което тутакси ме обезпокои. Нямаше нито прозорци, нито нещо друго, което би ми помогнало да се измъкна от това място.

Шеридан бе стигнала до асансьора доста преди мен и търпеливо ме чакаше. Когато влязохме в кабината, се качихме един етаж по-горе и се озовахме в подобен празен коридор. Една от вратите водеше към помещение, което приличаше на баня в гимнастически салон, с облицован с плочки под и общи душове в кабинки. Шеридан посочи една от тях, в която върху полица имаше сапун и шампоан.

— Водата ще тече пет минути, след като я пуснеш — предупреди ме тя. — Използвай я разумно. Когато свършиш, отвън ще намериш дрехи. Аз ще те чакам в коридора.

Тя излезе от съблекалнята, привидно предлагайки ми уединение, но аз не се съмнявах, че все още ме наблюдават. Откакто попаднах тук, бях изгубила всички илюзии относно скромността. Започнах да свалям ризата, когато забелязах огледало върху стената до мен, но още по-важно — видях отражението насреща ми.

Знаех, че изглеждам ужасно, но сблъскването с реалността е нещо съвсем различно. Първото, което ме потресе, беше колко много бях отслабнала — каква ирония, имайки предвид постоянната ми мания да бъда слаба. Определено бях постигнала целта си и я бях задминала. Вече не бях слаба, а болезнено недохранена и това си личеше не само по ризата, която висеше като на закачалка, но и по изпитото ми лице с хлътнали скули. С този празен поглед, тъмните сенки по очите и бледата от липса на слънчева светлина кожа приличах на човек едва оцелял от смъртоносна болест.

Косата ми също беше в отвратително състояние. Мислех, че съм успяла да я измия прилично в непрогледния мрак на килията, но това се оказа жестока заблуда. Някога лъскава и блестяща, сега беше мазна и висеше на сплъстени и жалки кичури. Несъмнено все още бях руса, но цветът бе помътнял и станал по-тъмен от мръсотията и потта, които не можеха да се изтъркат с влажна кърпа. Ейдриън винаги казваше, че косата ми прилича на разтопено злато, и се шегуваше, че все едно имам ореол. Какво би казал сега?

Ейдриън не ме обича заради косата ми — помислих си, взирайки се в очите си в отражението. Бяха разсъдливи и кафяви. Все още същите. — Това е само външност. Моята душа, моята аура, моят характер… не са се променили.

Изпълнена с решителност, аз се извърнах от отражението, когато забелязах нещо друго. Косата ми беше по-дълга от последния път, когато я бях видяла, може би около два сантиметра и половина. При все че отлично знаех, че краката ми отчаяно се нуждаят от бръснене, в онази килия нямах никаква представа за състоянието на косата ми. Сега се опитах да си припомня колко бързо расте косата. Около сантиметър и малко на месец? Това означаваше, че съм била тук най-малко два месеца, а най-вероятно три, имайки предвид драстичната загуба на килограми. Шокът от това бе много по-ужасяващ от външността ми.

Три месеца! Те бяха откраднали три месеца от живота ми, тъпчейки ме с наркотици в тъмнината.

Какво бе станало с Ейдриън? С Джил? С Еди? Много неща можеха да се случат в живота им за три месеца. Дали бяха добре и в безопасност? Все още ли бяха в Палм Спрингс? В гърдите ми се надигна нова вълна на паника, но аз храбро се постарах да я сподавя. Да, беше минало много време, но нямаше да позволя на реалността да ми повлияе. И без това с интелектуалните си игри алхимиците се опитваха да прекършат волята ми и нямаше нужда и аз да им помагам.

Но все пак… три месеца.

Смъкнах жалкото подобие на дреха, пристъпих в кабината и дръпнах завесата. Когато завъртях крана и потече гореща вода, едва се удържах да не се свлека на пода от неземна наслада. През последните три месеца постоянно бях скована от студ, а ето че сега имах цялата топлина на света, за която копнеех. Е, не чак цялата. Завъртях крана на топлата вода докрай. Всъщност исках това да не е душкабина, а вана и просто да потъна в живителната топлина. Но и душът беше великолепен и аз затворих очи, въздъхвайки със задоволство, каквото не бях изпитвала от доста време.