Райчел Мид - Сребристи сенки

— Това е Бакстър — оповести Шеридан и кимна към мъж със строго лице, в бели дрехи. Той стоеше зад един прозорец, гледащ към трапезарията, откъдето вероятно подаваше храната. — Готви много вкусно. Сигурна съм, че ще ти хареса. А това е Адисън. Тя надзирава обяда и занятията по изобразително изкуство.

Ако не беше това пояснение, нямаше да разбера, че Адисън е жена. Беше около петдесетгодишна, облечена в същия строг костюм като Шеридан, но не толкова стилен, и стоеше до стената, наблюдавайки зорко присъстващите. Косата й беше обръсната почти нула номер, имаше грубо ъгловато лице, странно контрастиращо с факта, че невъзмутимо дъвчеше дъвка. Златната лилия беше единствена й украса. Никога не би ми хрумнало, че преподава изкуство, което на свой ред ме накара да осъзная още нещо.

— Ще посещавам часове по изобразително изкуство?

— Разбира се — отговори Шеридан. — Творчеството действа лечебно на душата.

Тихите разговори в столовата секнаха, когато двете с нея влязохме и останалите ни забелязаха. Всички, както надзирателите, така и надзираваните, извърнаха очи към нас. Никой не изглеждаше приятелски настроен.

Шеридан се прокашля, сякаш и без това вече не бяхме центърът на всеобщото внимание.

— Слушайте всички. Имаме нова гостенка, която бих искала да ви представя. Това е Сидни. Тя вече приключи с времето за размисъл и няма търпение да се присъедини към всички вас по пътя ви към изкуплението и пречистването.

Отне ми секунда, за да се досетя, че „време за размисъл“ те навярно наричаха заточението в единичната тъмна килия.

— Зная, че ще ви бъде трудно да я приемете — продължи Шеридан със сладникаво мил глас. — И не ви виня. Тя не само все още е обгърната от мрака, но е била осквернена по най-нечестивите и пагубни начини: чрез интимна и любовна връзка с вампир. Ще ви разбера, ако не пожелаете да общувате по-отблизо с нея от страх да не се омърсите, но се надявам, че поне ще я споменавате в молитвите си. Ще се видим по-късно по време на груповата изповед.

Бях нервна и неспокойна, откакто излязох от килията, но когато тя се извърна, за да си тръгне, ме обзе нова паника.

— Почакай. Какво трябва да правя?

— Да се нахраниш, разбира се. — Огледа ме от главата до петите. — Освен ако не се тревожиш, че ще напълнееш. От теб зависи.

Остави ме в притихналата столова. Всички извърнаха очи към мен. Напуснах един ад, за да се озова в следващия. Никога през живота си не се бях чувствала толкова притеснена, изложена на показ пред тези непознати, след като всичките ми тайни бяха публично разкрити. Трескаво обмислях какво да предприема. Каквото и да е, стига да ме отдалечи от втренчените погледи и да ме приближи поне с една стъпка до свободата и Ейдриън. Нахрани се, беше ми казала Шеридан. Как можех да го направя? Тук не беше като в „Амбъруд“, където още при приемането ти определят студенти от горните курсове, които да ти помагат. Всъщност Шеридан се постара максимално, за да не ми се притече някой на помощ. Предположих, че това е една от гениалните им тактики, целяща да ме накара да се опитвам отчаяно да спечеля одобрението на останалите и навярно да приема някой, например Шеридан, за своя единствена „приятелка“.

Размишленията за психологията на алхимиците ме успокоиха. Да разсъждавам логически и разгадавам пъзели, беше нещо, с което можех да се справя. Добре. Щом искат да се грижа за себе си, така да бъде. Отдалечих се от останалите и се приближих към прозореца, зад който Бакстър ме посрещна с гримаса. Изправих се пред него очаквателно, с надеждата това да се окаже достатъчно. Но не беше.

— Хм, извинявай — заговорих тихо. — Може ли да… — Кое хранене имаше Шеридан предвид? Докато бях сама в онази килия, бях изгубила представа за времето — … получа нещо за обяд?

Той изсумтя в отговор, извърна се и се отдалечи, за да се заеме с нещо, което не можех да видя. Когато се върна, ми подаде табла с доста скромно съдържание.

— Благодаря — казах и я поех. Ръката ми, без да иска, се докосна до една от неговите, облечена в ръкавица. Той възкликна изненадано, а лицето му се изкриви от отвращение. Свали предпазливо ръкавицата, която бях докоснала, хвърли я и взе нова.

Аз останах да се взирам в него слисано, сетне се обърнах и се отдалечих с таблата. Дори не си дадох труд да приближа към някой от останалите, а седнах край една от празните маси. Мнозина от присъстващите продължиха да ме зяпат, но някои възобновиха храненето и тихите си разговори. Опитах се да не мисля дали говорят за мен и вместо това се съсредоточих върху храната. Имаше малка порция спагети, залята с готов червен сос от консерва, банан и мляко с 2% масленост. Преди да дойда тук, в ежедневието си никога не бих се докоснала до нито един от тези продукти. Щях да се разглаголствам за съдържанието на мазнини в млякото и да изтъкна, че бананите са най-калоричният плод. Щях да изразя съмнение относно качеството на месото и съдържанието на концентратите в консервирания сос.