Райчел Мид - Сребристи сенки

— Разбирам. В такъв случай ти имаш ли обяснение, базирано на „доказателство“? — Нова порция въздушни кавички.

Защо, защо, защо просто не си премълчах?

— Ами, сър — подех бавно, — дори да съществуваха толкова много пазители дампири, колкото са стригоите, дампирите пак няма да бъдат достойни съперници. Почти винаги стригоите са по-бързи и по-силни и макар някои дампири да се сражават индивидуално, много по-често преследват групово стригоите. Ако се анализира действителната популация от дампири, ще се убедите, че тя не може да се сравнява с тази на стригоите. Стригоите далеч превъзхождат по численост дампирите. Те не могат да се размножават така лесно като мороите и хората — или дори като стригоите, ако може така да се каже.

— Е, от това, което казваш — заговори Харисън, — разбирам, че ти си експерт по размножаване с морои. Може би си лично заинтересувана да подпомагаш увеличаването на броя на дампирите, така ли е?

В класа се разнесе кикот и аз, за свой ужас, осъзнах, че се изчервявам.

— Изобщо нямах това предвид, сър. Просто казвам, че ако смятаме обективно да анализираме причината защо…

— Сидни — прекъсна ме той, — опасявам се, че ние нищо няма да анализираме, тъй като е очевидно, че не си напълно подготвена да участваш в разискванията заедно с нас.

Сърцето ми замря. Не, не, не. Няма да ме върнат в мрака, не и когато току-що се бях измъкнала оттам.

Нямах представа какво означаваше това, но двама едри мъжаги в костюми внезапно нахълтаха в класната стая, която вероятно е била по постоянно наблюдение. Опитах се да протестирам пред Харисън, но мъжагите на бърза ръка ме извлякоха в коридора, преди дори да успея да обясня или да призная вината си пред инструктора. Вместо това се опитах да споря с мъжагите, настоявайки, че не съм била правилно разбрана и че ако ми дадат втори шанс, ще можем да се разберем. Те останаха мълчаливи, с каменни лица, стомахът ми се сви ужасено при мисълта, че отново ще ме заключат в тъмната килия. Бях се отнесла толкова снизходително към това, което възприемах като интелектуални игри на алхимиците, свързани с човешкия комфорт, че не осъзнах колко зависима съм станала от тях. Мисълта отново да бъда лишена от достойнство и задоволяване на основните нужди беше непоносима за мен.

Но този път ме отведоха един етаж по-долу, а не обратно на нивото с килиите. И помещението, в което ме въведоха, беше толкова ярко осветено, че очите ме заболяха. Най-отпред се виждаше голям монитор, както и широко кресло с белезници, прикрепени към облегалките за ръцете. Шеридан стоеше до креслото, както винаги спокойна и ведра… размахвайки спринцовка в ръка.

Но това не беше малка спринцовка на татуировчик. Беше голям, страховит инструмент, от тези, които се използваха за инжекциите в болниците.

— Сидни — рече с меден глас тя, докато мъжете ме завързваха в креслото, — колко жалко, че се налага толкова скоро да се видим отново.

Имах толкова много въпроси към майка ми, че не знаех откъде да започна. Ала най-вече ме вълнуваше какво правеше тя сега тук, тъй като съвсем доскоро излежаваше присъда заради лъжливи показания и възпрепятстване на разследване за убийство.

— По-късно ще имаме достатъчно време да поговорим — настоя тя. — Сега закъсняваме за самолета. Хей, момче от човешката раса, можеш ли да ни намериш един куфар?

— Името му е Трей — казах аз. — И не ми е камериер, а съквартирант. — Отидох до дрешника и извадих куфара, който бях купил при пристигането ми в Палм Спрингс. Мама го взе и започна да опакова вещите ми, все едно отново бях осемгодишен.

— Заминаваш ли? — попита Трей, шашнат не по-малко от мен.

— Предполагам, че да. — Замислих се и внезапно идеята ми се стори страхотна. Защо да се измъчвам още тук, насред пустинята? Сидни изчезна. Джил все по-успешно се учеше да блокира телепатичната ни връзка благодарение на пиянските ми изстъпления напоследък. Освен това й оставаше само месец до завършването на гимназията. — Да — заговорих по-уверено. — Наистина заминавам. Наемът за квартирата е предплатен за цялата есен, така че ти можеш да останеш тук.

Трябваше да се махна от това място, където всичко ми напомняше за Сидни. Тя присъстваше навсякъде, накъдето и да погледна, не само в този апартамент, но и в „Амбъруд“ и дори в целия Палм Спрингс. Всичко тук ми напомняше за нея. Не се бях отказал да я търся, но можех да продължа да го правя от някое друго място, което нямаше да ми причинява толкова силна болка. Може би това беше новото начало, от което се нуждаех.