Райчел Мид - Сребристи сенки

Това… а и майка ми се бе върнала! Тя много ми липсваше, разбира се, не както Сидни, а и с нея почти нямах никакви контакти. Майка ми не желаеше да се свързва с мен в сънищата, а баща ми отказваше да изпълнява ролята на пощальон. Тревожех се как Даниела Ивашков оцелява в затвора, но като я наблюдавах сега, ми се струваше, че престоят там изобщо не й се бе отразил. Както винаги беше елегантна, стилно облечена, с безупречен грим и се движеше из стаята със същите целеустремена увереност и авторитет, тъй присъщи за нея — и изиграли важна роля при арестуването й.

— Ето — рече тя, като ми подаде нещо от скрина. — Сложи си ги. Едва ли ще искаш да ги декларираш в багажа си.

Сведох поглед и видях искрящо творение на бижутерското изкуство от диаманти и рубини, инкрустирани в платина — копчета за ръкавели, подарени ми от леля Татяна. Тя ми ги бе дала за „специални случаи“, сякаш имах всякакви основания да нося хиляди долари на ръкавите си. Може би щеше да бъде различно, ако бях останал в кралския двор. В Палм Спрингс те представляваха неудържима съблазън и веднъж ги заложих, тласкан от отчаяната нужда да се сдобия с пари в брой. Преди да ги пъхна в джоба си, за няколко мига ги стиснах толкова силно, че ръбовете на скъпоценните камъни се врязаха в дланта ми.

Майка ми приключи с подреждането на куфара за по-малко от десет минути. Когато изтъкнах, че е опаковала само малка част от вещите ми, тя махна нетърпеливо с ръка.

— Нямаме време. Ще ти купим всичко необходимо в кралския двор.

Така, значи. Отивахме в кралския двор. Не бях твърде изненадан. Семейството ми притежаваше няколко резиденции по целия свят, но кралският двор на мороите в планината Покъноу в Пенсилвания беше основното им местожителство. Честно казано, беше ми все едно къде ще отидем, стига да беше по-далеч оттук.

Заварих в дневната да ни очаква бдителен пазител. Майка ми го представи като Дейл и добави, че е нашият шофьор. Сбогувах се неловко с Трей, който още изглеждаше объркан от внезапния поврат на събитията. Попита дали искам да предаде някакво съобщение от мен на Джил и останалите, което ме накара да се замисля. Накрая поклатих глава.

— Не е нужно.

Джил щеше да разбере защо имах нужда да замина, защо трябваше да се откъсна от спомените и провалите си. Всичко, което можех да й кажа лично, щеше да бледнее пред това, което тя щеше да узнае чрез връзката ни. Можеше да разкаже истината на останалите или да измисли някакво убедително оправдание за заминаването ми. Еди щеше да си помисли, че бягам, но оставането ми тук през последните три месеца ме беше приближило само до нещастието, но не и до Сидни. Може би промяната на обстановката беше точно това, от което се нуждаех.

Майка ми бе запазила за двама ни билети в първа класа за самолета до Пенсилвания, а Дейл седеше от другата страна на пътеката. След като толкова дълго бях водил скромен студентски живот, подобно разточителство отначало ме смути, но колкото по-дълго седях до майка ми, толкова по-естествено ме се струваше. Стюардесата ми предложи напитки, но пулсиращата болка в главата ме застави да помоля само за чаша вода. А освен това исках на бистра глава да чуя това, което майка ми имаше да ми казва.

— Прибрах се у дома преди една седмица — поде тя, сякаш е била на почивка. — Естествено, бях много заета да подредя всичко, но ти за мен си на първо място.

— Как разбра къде да ме намериш? — попитах. Местонахождението ми бе свързано с Джил и се пазеше в пълна тайна. Никой не би рискувал да й го разкрие.

— Получих озадачаващо съобщение — смръщи тя вежди. — Анонимно. В него се казваше, че „в момента ти е много трудно“ и се нуждаеш от мен. Съдържаше адреса и строги указания да не го споделям с никого, тъй като в момента изпълняваш много важна мисия по заповед на кралицата. Дочух някои неща за мисията ти — за усилията ти да ни защитиш от стригоите. Много впечатляващо.

В момента му е много трудно. Това бяха думите, с които Джил ме защити снощи пред останалите, задето бях забравил за ревюто й. Едва не изпъшках. Никой нямаше да рискува сигурността на Джил, разкривайки местонахождението ми пред мама — с изключение на самата Джил.

— Някой знае ли, че си тук? — попитах.

— Разбира се, че не — отвърна майка ми с обидено изражение. — Никога не разкривам толкова важни за бъдещето на мороите тайни. Ако съществува начин да се унищожат стригоите, аз ще изпълня своя дълг и ще ти помогна във вашата… макар че трябва да призная, скъпи, че ми се струваш малко неразположен.