Райчел Мид - Сребристи сенки

— Сигурно си много тъжна — продължи гласът, — задето разби сърцето на баща си.

Това беше нов подход, който ме свари достатъчно неподготвена, за да отговоря, без да се замисля:

— Баща ми няма сърце.

— Има, Сидни. Има. — Освен ако не грешах, в гласа прозвуча радостна нотка, задето успя да ме разговори. — Той много съжалява за твоето падение. Особено след като беше толкова обещаваща за нас и нашата борба срещу злото.

Размърдах се отново, за да се облегна на грубата стена.

— Е, той има още една дъщеря, която сега е много по-обещаваща, затова съм сигурна, че ще го преживее.

— Ти разби и нейното сърце. И двамата страдат много повече, отколкото можеш да си представиш. Няма ли да е хубаво да се помириш с тях?

— Предлагате ми възможност за това? — попитах предпазливо.

— Ние ти я предлагаме от самото начало, Сидни. Само кажи думите и с радост ще те поведем по твоя път към изкуплението и спасението.

— Да не би да казвате, че всичко това не е било част от този път?

— Това беше част от усилията ни да ти помогнем да пречистиш душата си.

— Ясно — промърморих. — Помагате ми чрез глад и унижения.

— Искаш ли да видиш семейството си, или не? Няма ли да е чудесно да поговориш с тях?

Не отговорих, а вместо това се опитах да отгатна каква е целта на тази игра. Откакто ме плениха, гласът ми предлагаше много съблазни, повечето от които земни блага — топлина, меко легло, нормални дрехи. Предложиха ми и други награди, като кръстчето, което Ейдриън ми бе направил, както и по-питателна и вкусна храна, вместо тази каша, с която в момента ме поддържаха жива. Дори се опитаха да ме изкушат, впръсквайки във въздуха аромата на кафе. Някой — вероятно от същото това семейство, толкова загрижено за мен — им бе подсказал предпочитанията ми.

Но това… възможността да се видя и поговоря с хора — беше съвършено нов ход. Трябва да призная, че Зоуи и баща ми не бяха начело в списъка на тези, които исках да видя точно в момента, но ме заинтригува най-вече евентуалната възможност, която алхимиците ми предлагаха: живот извън тази килия.

— Какво трябва да направя? — попитах.

— Това, което винаги си знаела, че трябва да направиш — отвърна гласът. — Да признаеш вината си. Да изповядаш греховете си и да заявиш, че си готова да ги изкупиш и да спасиш душата си.

Едва се сдържах да не заявя: няма какво да признавам. Бях им го повтаряла стотици пъти преди това. Може би дори хиляди. Но все още бях заинтригувана. Срещата с други хора означаваше, че те навярно ще трябва да прекратят подаването на отровата във въздуха… нали? А ако можех да избягам от наркотика, бих могла да сънувам…

— Само трябва да кажа онези думи, и ще видя семейството си?

— Не веднага, разбира се. — Гласът прозвуча дразнещо снизходително. — Ти трябва да го заслужиш. Но можеш да преминеш към следващия етап от изцелението си.

— Превъзпитанието? — попитах.

— Произнесе го с такъв тон, сякаш е нещо лошо — смъмри ме гласът. — Ние го правим за твое добро.

— Не, благодаря — отвърнах. — Свикнах с това място. Не ми се ще да го напускам.

Знаех, че „превъзпитанието“ в поправителен център е началото на истинските изтезания. Разбира се, може би няма да е толкова физически мъчително, колкото настоящото, но именно в това се бяха усъвършенствали алхимиците: контрол на съзнанието. Тези сурови условия трябваше да ме накарат да се почувствам слаба и безпомощна, за да стана по-податлива на опитите им да променят мисленето ми по време на превъзпитанието. За да им бъда признателна и благодарна за това.

При все това не можех да се отърся от мисълта, че ако се измъкна оттук, ще мога отново да спя и да сънувам нормално. Ако успеех да установя контакт с Ейдриън, може би всичко щеше да се промени. Или поне щях да зная, че той е добре… ако преживеех самото превъзпитание. Можех само да гадая с какви психологически манипулации ще се опитат да ми въздействат, но не бях сигурна. Дали ще ги понеса? Дали ще съхраня разума си, или те ще ме накарат да погазя принципите си, ще ме настроят враждебно към любимите ми хора? Това беше рискът, ако изляза от тази килия. Знаех също, че алхимиците разполагат с препарати и трикове, чрез които техните заповеди да се „забият“, образно казано, в съзнанието, и при все че бях защитена от тях благодарение на постоянното използване на магията, преди да ме пленят, страхът, че може би съм уязвима, не спираше да ме гложди. Знаех един-единствен сигурен начин да се защитя от внушението им — новото мастило за татуировки, което създадох и изпробвах успешно върху един приятел… ала не върху себе си.