Илса Бик - Сенки

- Готово. — Люк клекна до него.

- Добре, дай ми още няколко секунди. — Погледна часовника си. Петте минути бяха почти изтекли. — Подръж това за момент. Подът е много неравен. — Почака Люк да хване заряда, след което залепи крачетата му за каменната настилка с няколко парчета тиксо. След това разви фитила и с помощта на малко тиксо се погрижи непромокаемата жица да не се навие от самосебе си. — Да вървим.

- Къде е Уелър? — попита Люк на изхода. След това приклекна и надраска два големи хикса с бял тебешир.

- Отиде да търси онова помещение, което си умира да взриви. — Том погледна часовника си. Бяха изминали седем минути. — Колко заряда ти останаха?

- Осем.

Самият той имаше единайсет, както и два калъпа С-4 и още фитил, защото човек никога не знае.

- Хайде. Ако е оставил знаци по пътя, ще можем да го настигнем. При всички случаи ще е по-добре, отколкото да чакаме тук.

- Добре — съгласи се Люк и се изкашля. Носът му беше червен като на елена Рудолф и изобщо изглеждаше така, сякаш току-що е участвал в сериозна кръчмарска свада. — Нещо ме стягат гърдите.

- Справяш се чудесно. Скоро ще бъдем готови. — Том се затътри надолу по галерията заедно с Люк по петите си. Тъй като дробовете му пламнаха от това усилие, той се изкашля и си помисли: „Още десет, най-много петнайсет минути, след което трябва да се измъкнем от тук на всяка цена“. Вдясно забеляза стълбище, а ниско на стената до него — хикс и сочеща надолу стрелка. Докато слизаха, стъпките им отекваха гръмко с отразяващ се в каменните стени екот. В подножието на стъпалата Уелър бе начертал обърната наляво стрелка. „Движим се или на запад, или на юг. — Том си представи плана на местността отгоре. Така щяха да се озоват по-близо до наклонената рампа и no-далече от първата серия заряди. Щяха да разполагат най-много с десет минути, преди първите експлозиви да избухнат. А дотогава вече трябваше да са на път за шахтата. — Дано само да имаме вре…“

- Чакай, чакай — изсъска Люк и забави темпо. — Чу ли това?

Том беше толкова погълнат от мислите си, че нищо не бе забелязал, сега обаче го долови съвсем ясно: ръмжене, последвано от остро дишане и дращещи по скалата крака.

„Уелър.“

Той се спусна с все сили по коридора и грабна ръката на Люк, преди момчето да хукне напред. Двамата се долепиха плътно до каменната стена, на която се четеше знак „X“…

Тъкмо навреме, за да чуят рева, изтръгнал се от гърдите на Уелър.

Том щракна превключвателя на узито, след което се завъртя, стиснал здраво оръжието на нивото на кръста си. Люк зае позиция до него.

Бяха четирима. По едно момче от двете му страни и трето, увито на кръста му. Момичето бе възседнало гърдите на Уелър, като Том и Люк бяха пристигнали тъкмо навреме, за да видят как тя откъсва със зъби парче от рамото му. Чу се рязък порещ звук и старецът изви гръб, опитвайки се да сподави писъка си. На слабата светлина кръвта му изглеждаше черна, а плътта му — сякаш разпорена от акула.

Щом долови стъпките от ботушите им по скалната настилка, момичето се обърна и по лицето ѝ премина израз на изненада. Продължаваше да дъвче, докато от устата ѝ висеше дрипаво парче от кожата на Уелър, като дете, натъпкало бузите си със спагети. Лицето на момичето бе изцапано във формата на кървава клоунска маска. Очите ѝ се разшириха, а устата ѝ зяпна, при което парчето кожа пльокна на скалата.

- По дяволите — изрече Люк и двамата с Том започнаха да гърмят с бързи приглушени изстрели: пуф, пуф, пуф, пуф ! Том долови потракването на рикуширащите в камъка куршуми; забеляза алените петна, разцъфнали внезапно на гърдите на момичето. Тя се строполи назад, без да издаде и звук. Когато Люк и Том започнаха да стрелят отново, момчетата бяха стигнали до средата на галерията. Разтърсени от внезапни конвулсии, те се свлякоха на земята с изкълчени под неестествен ъгъл крайници.

- Уелър! — Том коленичи до стареца. Момичето бе отхапало достатъчно месо, разкривайки лъскавата повърхност на костта отдолу.

- От-крих го. — Уелър трепереше. Лицето му лъщеше от пот и кръв. Въпреки че бе притиснал с ръка рамото си, Том чуваше тихото кan-кan-кan. — В края на галерията. Тъкмо се в-връщах, когато тези малки к-копеленца ме нападнаха. Из-зобщо не ги в-видях.

- Защо не извика за помощ? — попита Люк.

Том знаеше защо; прочете го в сълзите, които се стичаха по лицето на стареца. Уелър не бе искал да ги издаде. „Не стига, че е такъв инат, ами дори е готов да плати с живота си, за да е сигурен, че планът ще успее.“ Той съблече термоблузата, която бе взел от мъртвото момче, и с ножа я наряза на ивици.