Илса Бик - Сенки

- Н-не. — Той поклати бавно глава. Ръката му лепнеше от кръвта на Леопарда и тя наблюдаваше с ужас как Даниел поднася пръсти към носа си. Миг по-късно езикът му се плъзна навън да вкуси кръвта. „Променените не се хранят с Променени.“ В дробовете й не остана дори една молекула въздух. Следеше напрегнато емоциите, които прекосяваха лицето му: отвращение, страх и… глад. Челюстта му се раздвижи и той изплю червеникава слюнка.

Узито беше зад нея и твърде далече. В себе си имаше нож, но беше изключено да го извади навреме. И бездруго не знаеше как да го хвърли.

- А-Алекс. — В гласа му звучеше отчаяние. Зъбите му бяха оранжеви. Очите — прекалено изцъклени и тя подуши точно какво предстои да се случи. — Не мисля, че мога да го с-спра. Дори не знам дали ис-скам.

- Разбира се, че искаш — отвърна тя. — Даниел, борил си се с тях толкова дълго.

- Вече съм изморен — каза той. — Усещам го как р-расте в мен. Мисля, че… трябва .

„Не — помисли си тя, обзета от паника. — Това също е рак като моето чудовище.“

- Даниел, познаваш ме добре. Говориш с мен . Ти не си един от тях. Все още си самият себе си .

- Но това няма да продължи задълго. Усещам как… се изплъзвам. Все едно да уловиш мъгла. Вече… не мога да се владея . — Гърдите му се повдигнаха и той задиша тежко, изричайки с мъка думите. — Н-не знаеш… н-нямаш представа какво з-значи да губиш с-себе си малко по м-м-мал- ко.

Ала тя знаеше. Тя пое дъх, пресеклив и сподавен.

- Трябва да опиташ . Даниел, откажеш ли се, то ще победи .

- 3-знам. — Той отпусна глава на скалата и затвори очи, но само за миг. — Джак, о, Джак… в-вината е моя. Толкова с-сьжалявам .

- Даниел — започна тя.

Момчето опря дулото в челюстта си.

- О, господи — изрече той.

1Официален или национален език на пет африкански държави: Танзания, Кения, Уганда, Коморски острови и Демократична република Конго. Той е майчин за едва пет-шест милиона души, но е втори език за около четирийсет милиона африканци. — Б. ред.

2 Денят преди началото на постите, четирийсет и седем дни преди Великден. — Б. ред.

Чу го два пъти: първо изстрела на метър и половина от нея, а след десет секунди и неговото далечно смътно ехо — сякаш този път, помисли си тя, разумът и най-сетне бе рухнал.

Изгорелите барутни газове увиснаха във въздуха като димна завеса. Виждаше всичко наоколо в червено и черно. Тогава стените завибрираха, а подът затрепери. Цялата се тресеше. Първата — всъщност единствената — ѝ мисъл беше, че е изпаднала в шок. Всичко в нея се сриваше, мозъкът й се разпадаше на парчета — може би завинаги. Сигурно чудовището се бе уморило от цялата тази игра, решавайки най-сетне да се вземе в ръце и да нанесе своя велик, запомнящ се — окончателен — удар. Алекс се примири със съдбата си. Само че светът не избледня. А самата тя не изгуби съзнание, не умря, дори не полудя. Очите ѝ бяха като обектив на фотоапарат и с всяко премигване затворът щракваше и заснемаше все една и съща картина: червено-черна; червена и очите на Даниел, черна и очите на Даниел и накрая — безжизнените потъмнели очи на Даниел.

Скалата отново се разтресе. Този път тя долови потракването на камък, отскочил от скала.

И далечния грохот на експлозия.

Крис може би щеше да забележи, че се задава, ако не бе настоял Нейтън да поспи пръв. Беше поел последния пост, преди да продължат, и затова не беше в най-добрата си форма и не разсъждаваше особено логично.

Непростима грешка.

Пътеката, по която вървяха, беше обточена с редица електрически стълбове, издигнати на тясна ивица обезлесена земя, опасана от двете страни с гъста широколистна и борова гора. На места дърветата сплитаха клони в плътен балдахин, ала пътят през гората беше относително проходим. На нивото на земята сечището представляваше прочистена от дърветата права отсечка, която можеше да им спести поне осем километра лъкатушене и лутане из горите. Пътеката беше истинско изкушение, но при други обстоятелства Крис щеше да прояви достатъчно здрав разум да стои далече от нея. Винаги беше за предпочитане да използваш прикритието на горските гъсталаци и сенки. Именно този естествен балдахин го изпълваше с измамно чувство за сигурност, както всъщност и фактът, че се придвижваха нощем. Тези две обстоятелства им осигуряваха добро прикритие, да не говорим, че пълната луна превръщаше пътеката в зелен паваж и щеше да бъде лудост да не се възползват от него.