Илса Бик - Сенки

Някъде над тях отекна серия от приглушени гърлени експлозии, с толкова кратки интервали помежду си, че прозвучаха почти като рев на животно. Ала Том знаеше какво е това: втората зала бе избухнала. Усети промяна едва ли не в мига, в който ударната вълна от детонациите премина по скалата и накара въздуха да завибрира, а краката му да заиграят. По стените потече водопад от каменни отломки, които изтрополиха като боб в тенекия, и в следваищя миг устата му беше покрита с плътен слой пясък и прах. Въздухът стана още по-тежък и труден за дишане. Отекнаха нови шумове: някакво монотонно стържене като далечна бетонобъркачка, последвано от странно пляскане, сякаш нещо клокочеше.

- Срутва се! — извика Уелър, ала в гласа му се долавяше вълнение, граничещо с радост. — Май ги спипахме, май спипахме онези малки негодници, май…

От лявата страна на стареца, където имаше тръба за пренос на руда, внезапно изригна силна струя вода. Макар и не с тягата на пожарникарски маркуч, налягането беше достатъчно силно, че да събори Уелър, който се озова легнал на земята, впил нокти в каменната стена, без да може да се изправи.

- Мили боже! — изкрещя Люк. Пропълзявайки под тръбата, двамата с Том изтеглиха Уелър от потока, изправиха го на крака и тримата се замъкнаха надолу по галерията.

Това, помисли си Том, беше истинска катастрофа. Водата, пенлива и сивкава, продължаваше да приижда, а пътят им се спускаше надолу, което означаваше, че потокът ще ги преследва по целия път. Освен това бяха прогизнали до кости.

- Какво става? — надвика грохота Люк. Косата му беше залепнала за главата, а по шията му се стичаше вода. — Откъде се взе всичката тази вода? Защо продължава да приижда?

Том знаеше отговора, също както и Уелър. Намираха се точно под водоносния пласт; дълбоките нива на мината отдабна бяха под вода, а този потоп се изливаше някъде отгоре. Така че в крайна сметка може би нямаше да свършат погребани живи, разкъсани на парчета или натровени от блатен газ.

Затова пък беше възможно да се удавят.

Само на един идиот би му хрумнало да тича към мястото на експлозия, ала това беше единственият изход, така че нямаше друг избор.

Излизайки от тунела, тя свърна надясно и се спусна по новата галерия, като следваше светлината на фенерчето и се отдалечаваше от телата, от кръвта и от вонята на Даниел, на Даниел, на Даниел.

„Защо го направи? — По страните ѝ се стичаха сълзи; продължаваше да чува призрака на онзи изстрел, който отекваше отново и отново в мозъка ѝ като неумиращо ехо. — Даниел, може би не беше твърде късно; може би щеше да го надвиеш.“

Това трябваше да спре. Просто нямаше смисъл. Даниел, миризмата на Даниел, беше толкова сходна с тази на Леопарда, на Черната вдовица и на Вълка: почти същата, а промяната му още не бе завършила. Разбрала бе истината още в онази първа нощ. Е, сега всичко бе приключило. Край. Беше късно за Даниел, но не и за нея — поне засега.

„Бягай.“

Прилепите кръжаха наоколо като черен писък. Пляскаха я през лицето, скубеха косата ѝ, ноктите им се забиваха в скалпа ѝ и дращеха лицето ѝ. Не можеше да се пази от тях; трябваше да стиска здраво фенерчето, пък и те бяха твърде много. Така че просто пореше морето от прилепи, като плуваше срещу подивелия прилив от пищящи тела. Част от тях пикираха надолу по тунела, точно пред нея, а останалите с не по-малка бързина се носеха в обратната посока. Струваше ѝ се, че са повече отпреди, а страхът им беше течен и възкисел като нейния. Прилепите извираха от откритите ниши и се стрелваха навън от назъбени цепнатини.

Не спираше да тича. Движенията ѝ бяха непохватни заради фенерчето в лявата ръка и узито, което държеше на нивото на хълбока си в дясната. Изобщо не се самозалъгваше. Само гангстерите от филмите и Арнолд Шварценегер можеха да изпразнят цял пълнител, стиснали по едно узи във всяка ръка, и то защото актьорите стреляха с халосни патрони. Без ритане, без откат. Но наложеше ли се да стреля, Алекс щеше да има нужда от двете си ръце, а това означаваше да остане без светлина.

Глокьт беше затъкнат на кръста ѝ. Дулото още пареше и лепнеше от кръвта на Даниел и Леопарда. За малко да го остави там, където бе паднал, след като пръстите на Даниел се отпуснаха, но тогава реши, че това ще бъде непростима глупост. Даниел бе направил своя избор, а сега беше неин ред.

Земята се разтресе и до слуха ѝ достигна нов тътен, отекнал като животински вой: този път по-силен и по-наблизо. Още една експлозия. Стори ѝ се, че звукът идва някъде отпред и отгоре.