Илса Бик - Сенки

- Но… но… какво да направя? Как да ти помогна?

Първо си помисли, че момичето е зад него, но после осъзна, че е по-наблизо.

- На коня ли си?

- Не. Аз…

Щом гласът на Лена замря, той се опита да помръдне съвсем мъничко и веднага съжали за това, защото болката стегна рязко примката си около него, оставяйки го без дъх. В този миг гърлото му се сви и той не беше в състояние да издаде никакъв звук, нито дори писък. Той зачака, опитвайки се да овладее болката, както сърфист следваше най-високата част на вълната, и тогава тя намаля до най-обикновена агония.

- Къ-къде? — Думата излезе от гърлото му като дрезгав грак. — Завърза ли го?

Тя направи толкова дълга пауза, че Крис се досети за отговора, още преди да го е чул. Пъстрият жребец и преди се бе съпротивлявал, а Лена не беше особено силна.

- Хвърли ме на земята. Предполагам, заради шума. — След миг мълчание тя додаде с нисък глас: — А когато се приближих, хукна по обратния път, по който дойдохме.

„О, не.“ Всичката му екипировка, пушката му. Имаше и нож, затъкнат в калъф на кръста му, само че изобщо не знаеше дали ще може да го достигне. Не че щеше да му бъде от особена полза, освен ако не искаше да пререже гърлото си, преди някой Променен да е откъснал главата му. Не бе в състояние да се претърколи. Дори да не беше заклещен, пак нямаше да може да пропълзи навън, защото не беше по силите на Лена да повдигне достатъчно високо капана.

„А това може да се окаже и най-голямата ми грешка.“ Гледал беше един филм за извънземни, приземили се в царевична нива, и си спомняше, че полицията не бе посмяла да премести огромния камион, приковал жената на проповедника към едно дърво, защото подозираха, че това е единственото нещо, което я държи жива. Може би и с него беше така.

- Слушай. — Крис започваше да трепери. — „Кръвозагуба, шок… и студ…“ — Орен не е далеч оттук. Ще… ще с-се с-спрабиш. Но ще ти трябва о-оръжие…

- Единственото оръжие е у Нейтън — отвърна тя.

Крис се опита да кимне. Беше наясно е това.

- Не мога, Крис. Той е мъртъв, конят му съшо, просто не бих могла да го докосна. Аз… — Лена плачеше. — Аз не съм като Алекс. И… и ме е страх .

„Мен също.“ Крис направи грешката да се опита да помръдне, след което се наложи да изчака придошлата болка да премине. Изглежда, този път го държа по-дълго, а когато най-сетне отшумя, дишането му беше учестено. По страните му се стичаше пот.

- Трябва да запазиш… — Ала нишката на мисълта му се изплъзна. Думите се разтвориха в устата му. Той отпусна глава на снега. „Само една секунда. Просто… трябва да си отдъхна.“

Тя изрече нещо, ала думите ѝ не бяха нищо повече от чист звук. Неразбираеми безсмислици като текста на непозната песен, процеждаща се от чужди слушалки, или като баща му, чиито крясъци и ругатни се сливаха в един общ наелектризиран и нажежен шум, който съскаше и прогаряше мозъка му. Не помнеше нищо за песента. Ала виковете на баща му бяха предизвикани от ярост.

„Губя съзнание. — Сякаш лепкава паяжина обвиваше ума му също като онази, която разкъсваше с голи ръце, за да се скрие зад пещта в избата, докато баща му буйстваше и беснееше из къщата. — Трябва… трябва да й помогна…“

- Страх ме е — повтори Лена. — Ще остана сама.

- Боли. — Той се пое въздух. — Ужасно. — Докато се опитваше да подреди думите в главата си, силите го напуснаха. Изведнъж се почувства толкова изморен и премръзнал. „Скоро ще почиваш. Сега ѝ помогни.“ — Орен… е близо. Намери… помощ. Аз не мога…

- Крис.

- Аз… не мога. — „Аз не мога да ти помогна повече“, искаше да ѝ каже, ала думите заседнаха зад зъбите му и просто отказаха да излязат навън. Тя отново изрече името му и той се опита да ѝ отвърне, да ѝ обясни какво да направи; имаше толкова много неща.

„Пръчка. Снегът. Претърсвай за… — Нишката на мисълта му се изплъзваше; съзнанието му избледняваше. — Бъди нащрек за… други капани. И внимавай, Лена, бъди…“

Гласът ѝ долетя сякаш от много далече:

- Крис, моля те, не ме оставяй.

„Намери… оръжие…“

- Крис…

„Върви, Лена…“

- Крис…

„Бягай…“

„Бягай.“

Премятайки узито на рамо, тя се спусна към стълбището. Докато трополеше нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж, усещаше как пушката подскача и вибрира. След продължително металическо стържене и едно силно ПУК от скалата изскочи болт. Сълбата се разтресе; Алекс се подхлъзна и прасна десния си лакът в каменната стена. Токовият удар потече по ръката ѝ. Следващата експлозия я повали на земята.