Илса Бик - Сенки

От нишата вдясно се вдигна внезапен облак прилепи като тапата на шампанско, изхвърчала поради твърде високо налягане. Въпреки че носът ѝ беше изпълнен с миризмата на мъртвия Даниел и на мъртвия Леопард, вонята на изгоряла клечка кибрит беше много по-силна и тя усещаше как въздухът дращи гърлото ѝ. В устата си усещаше вкус на пръст и чуваше триенето и скърцането на пясъка между зъбите си.

Първо изстрел от пушка, а сега и две поредни експлозии.

„Нападение? Някой щурмува мината?“ Забави крачка за миг. Представяше си какво може да стане: с бой си пробива път до изхода само за да бъде покосена от свистящите куршуми. По нищо не се отличаваше от Променените и освен това беше въоръжена. Хората отвън щяха да я вземат за враг.

„Никой не знае, че съм тук. — Надуши отчаянието на прилепите, а също и своето. — Ако остана тук и мината се срути , ако това е планът…“

Трябваше да излезе навън. Да си опита късмета. Да се изкачи нагоре, да открие онази голяма рампа и да се опита да си пробие път с оръжие. Засега никой не бе дошъл да я търси. Но в това нямаше нищо чудно. Намираше се дълбоко във вътрешността на мината и нямаше защо да се тревожат за нея.

Вдясно зърна изписани със спрей цифри и си помисли: „Право напред има завой, където трябва да е първото стълбище и тогава…“.

Профучавайки покрай една тръба, до слуха ѝ достигна извънредно странен звук. Тя се закова на място. Върна се до тръбата. Опря длан на металната повърхност и усети вибрацията, докато металът се огъваше, а камъкът се тресеше.

Звукът е физическо усещане. Вибрациите предизвикват звук, който се предава с помощта на чувствителния слухов апарат. Дори глухите усещат звуците чрез физически контакт.

Всяко дете знае какво е тръба и какво стълба: стълбата те отвежда нагоре, а тръбата — надолу. Така че това, което чуваше — или по-скоро усещаше, — се случваше някъде отгоре.

От тръбата се разнесе силен грохот: оглушителен, безпощаден и неудържим. Този път миризмата беше из- лишна. Веднага разбра какво е това.

Вода. И то много.

Мината не просто се срутваше.

Но също се наводняваше.

Капанът се стовари върху него като машина за убиване. Крис изрева. Той изви гръб, изтласквайки се на свитите си крака, обути в снегоходки. Успя да се изстреля нагоре, но като жаба, чиито задни крайници са приковани към кутия за експонати. Беше здраво приклещен.

Капанът бе затънал дълбоко в снега. Пое силния удар с гърба си и усети, че потъва, а тежестта на дървената талпа, завършваща с остри шипове, го притискаше и караше да пропада през пухкавия горен слой на снега чак до сбитите пластове отдолу като бутало, което отцежда утайката в преса за кафе. Снегът запуши устата, носа и очите му и той взе да кашля и да го чисти с две ръце, за да може да диша.

И тогава всичко спря. Капанът или се бе закачил за нещо — навярно въжетата, които го придържаха, се бяха изопнали, — или просто снегът бе достатъчно отъпкан, за да спаси живота му. Ако не беше снегът, единственото, което би могло да сложи край на падането на капана, беше твърдата земя отдолу.

Пулсът бучеше в ушите му. Той въздъхна и си помисли: „Още съм жив“. Пронизваше го силна болка. Но по-лошото беше, че бе здраво заклещен. Дали гърбът му не беше счупен? След като мозъкът му изпрати команда към стъпалата, преживя миг на истински ужас, тъй като отначало нищо не се случи, но после усети, че пръстите на краката му се свиват. Дотук добре. Беше оцелял. Шиповете бяха пропуснали. Лежеше под огромна тежест, затънал в дълбокия сняг, но все пак беше жив. Лена беше тук. Тя можеше да му помогне. Непременно щеше да се измъкне оттук.

„Да можех само да се промуша…“ Той се придвижи напред, само на сантиметър. Да провери.

В гърлото му се надигна бушуваща вълна на болка, която изригна през устата му. Писъкът просто нямаше край и заглъхна едва когато Крис остана без дъх. Краката му горяха. Цялото му тяло бе обзето от пламъци.

„О, боже, о, боже. — Нещо влажно и топло потече между бедрата му и той изпадна в паника. — Това е кръв, аз умирам, ще умра за няколко минути, кръвта ми ще изтече и тогава…“

- Крис! — Гласът беше на Лена, ала не можеше да прецени дали момичето се намира наблизо, тъй като беше затънал надълбоко и снегът заглушаваше всички звуци като памук.

Той сви ръце в юмруци, пое си дъх и извика:

- Лена, стой настрана! — Това съвсем леко движение му струваше много. Болката го прониза отново чак до костта. Господи, изобщо не искаше тя да стои настрана. Искаше помощ; имаше нужда някой да му помогне! Ала щом се бяха натъкнали на два капана, значи, не беше изключено да изникне и трети — а ако Лена бъде ранена или убита, тогава щеше да остане съвсем сам. Краката му бяха заклещени и го очакваше сигурна смърт: или от премръзване, или от загуба на кръв. — Стой настрана!