Илса Бик - Сенки

Подът беше осеян с откъртени камъни. Тя забави темпото, тъй като се страхуваше да не изкълчи или да не счупи глезен. Ако това се случеше, следващият куршум от глока щеше да носи нейното име. Пред себе си видя един прилеп, който се мярна за миг в светлината, а после свърна наляво. В следващия момент го последваха още два прилепа и накрая самата тя, озовавайки се в същия онзи коридор, който бе напуснала само преди минути. Светлината потрепна за миг върху тялото на Леопарда, а после и върху тялото на Даниел, след което тя се отправи към другия край на коридора, оставяйки ги и двамата в миналото си.

„Течение. Знам, че преди усетих течение.“

Тук миризмата на гуано от прилепите беше много по-силна, а галерията се изкачваше нагоре. Тя плъзна светлината наляво и надясно. Скалата беше покрита с лайна на прилепи. Колкото по-напред отиваше, таванът ставаше все по-нисък — съвсем скоро тя вървеше приведена с патешка походка и тътреше узито с една ръка, тъй като проходът беше не по-висок от метър и двайсет. Тогава тя долови промяната във въздуха, веднага подуши разликата, усети, как пространството около нея се разширява, и накрая се озова в доста голяма зала. Светлината от фенерчето и обходи стените.

Помещението беше просторно, вероятно с големината на всекидневна, но с високия покрив на катедрала. Стените изглеждаха солидни. Други отвори не се виждаха. Нито пък галерии.

„По дяволите. — Тя насочи светлината към тавана. — Прилепите летят, идиотка такава.“

Изходът сигурно беше там: високо горе, невидим за погледа ѝ. За нищо на света не би могла да се изкатери дотам.

Тогава лъчът на фенерчето ѝ откри една хоризонтална ивица, заключена между две вертикални.

Стълба.

„Гледай сега. — Те се спусна нататък. — За късмет, ще се окаже счупена.“ Само че не беше — или поне не напълно, — въпреки че беше дървена и много стара. Тук-там скалата беше корозирала и осеяна с пукнатини, които се сливаха с плътния килим, образуван от фъшкиите на прилепите.

Шансовете ѝ бяха нулеви. Намираше се на десетки метри под повърхността. Нямаше никаква гаранция, че стълбата стигаше чак догоре. А ако стената беше под наклон, би могла да се изкатери по камъните, въпреки че мразеше скалното катерене. Защото винаги, винаги се подхлъзваше.

Така че имаше две възможности. Да остане тук и да умре. Или да си опита късмета и евентуално да се измъкне. Или може би да умре, докато се опитва да го направи. Може би. Но все пак глокът беше у нея. По дяволите, ако станеше чак толкова напечено, би могла да превключи узито на пълен автоматичен режим и да изпразни пълнителя за не повече от две секунди.

Но не още.

Тя се залови за прогнилото дърво и започна да се катери, надпреварвайки се с времето.

И борейки се за живота си.

Още не бяха мъртви: погребани живи, обгазени или удавени. Том беше допуснал грешка в изчисленията с около минута и когато голямата зала се срути, вече бяха прекосили въжения мост — Уелър използваше здравата си ръка — и се катереха нагоре по стълбата. Бяха твърде далече, за да чуят експлозията, но затова пък усетиха труса. Стълбата заподскача и завибрира под краката им и Том притаи дъх, щом металът заскърца. Въздухът се раздвижи, когато нещо голямо — може би част от самата шахта — се стрелна от мрака вляво от него. Миг по- късно се разнесе силен плясък — отломките бяха цопнали във врящата вода отдолу.

- Започва да се тресе! — кресна Люк, който беше замръзнал на място на пет стъпала над него. — Тресе се, цялата стълба се тресе!

Том също го усети: една постоянна дълбока вибрация, която преминаваше през всяка негова костица. Тялото му, подчинявайки се на инстинкта и на рефлекса, се опита да се пусне, ала той се залови още по-здраво за стълбата. Ако се вслушаше в страха, щеше да изгуби тази битка и да умре.

- Хайде! — изрева Уелър, който беше начело, и гласът му прогърмя, сякаш говореше сам господ. — Хайде, Люк, ше се справиш, момчето ми!

„Моля те, господи, измъкни ни оттук.“ Той се озърна нагоре, за да се увери, че краката на Люк продължават да се движат, след което прикова очи в стълбата, като не спираше да движи ръце и крака все нагоре, обвиваше ръце около желязото и се изтласкваше с крака от всяко следващо стъпало… „Давай, давай, давай…“ Носеше се силен и постоянен грохот, а те се намираха на изток от основното срутване. Един бог знаеше какво става там долу.

Сред скалите громолеше и изригваше вода, ала Том не можеше да прецени дали звукът идваше отгоре, отстрани, или някъде над тях. Нещо отскочи и рикошира в бетона и той се замисли за всички онези разхлабени камъни над главите им. Уелър бе споменал, че след последното срутване земята е потънала с около трийсет метра. Ала това рухване беше много по-голямо, по-мащабно и по-мощно, а до дъното ги чакаше дълго падане.