Илса Бик - Сенки

„Дори да стигнем до изхода, още няма да бъдем в безопасност.“ На практика тичаше нагоре по стьлбата. Дробовете му работеха на предела на възможностите си, а мускулите му бяха изтощени докрай, но въпреки това той продължаваше да се изкачва, докато стълбата под него се тресеше и подскачаше, а водата отдолу бушуваше.

- Хей! — извика Люк. — Виждам небето, виждам небето !

Извивайки глава назад, Том си позволи да хвърли един поглед и ахна от изненада. Малко по-нагоре от Люк зърна главата на Уелър в ореол от звезди. Стъписа го фактът колко близо изглеждаше избавлението им. Като онзи филм, в който героят си пробиваше път навън през окото на някакъв тип — с тази разлика, че те не се придвижваха по слъзния канал.

,Давай, давай, давай… — В този миг усети студения въздух с главата и раменете си и отново дочу виковете на Люк. Погледна нагоре и видя, че Уелър вече го няма. Тогава момчето изви тяло и докато се прехвърляше през ръба на шахтата, Том зърна само краката му. — Продължавай, продължавай…“ До изхода му оставаха дванайсет метра, девет, три…

Усети как нечия ръка се сключва около лявата му китка, а в следващия миг Уелър го сграбчи за дясната. Двамата с Люк напънаха силно, Том изхвърча от шахтата и се просна по корем в снега. В продължение на няколко секунди беше в състояние само да диша тежко и тогава Люк го тупна толкова силно по гърба, че изкара дъха му.

- У-успяхме — каза момчето, като едновременно се усмихваше широко и трепереше. — У-успяхме, у-успяхме!

- Ъ — беше единственият отговор, който се изтръгна от устата на Том. Усещаше как земята под него се тресе и някъде дълбоко от шахтата долетя ехото, тътенът и грохотът на рухваща скала и бушуваща вода.

- Хей — обади се отново Люк, вперил поглед надясно. — В-в-виждам прилепи, ч-човече.

Луната, която залязваше на хоризонта, изглеждаше огромна като окото на великан. Прилепите приличаха на черни пърхащи пощурели силуети, които се стрелваха във всички посоки.

- Сигурно има и друг изход — подхвърли Уелър. Той вдиша въздуха, изплю се на земята и се изправи, олюлявайки се, на крака. — Трябва да вървим. Тук ще замръзнем, а трусовете отдолу изобщо не ми харес… — Пауза. — Мътните ме взели.

„Опа.“ Умората и облекчението на Том мигом се изпариха. Уелър стоеше прегърбен, опрял ръце на коленете си, и се взираше към възвишението на запад. Щом проследи погледа му, Том вече не беше сигурен дали треперенето на краката му се дължеше единствено на земните трусове.

Не бяха далече. Може би, той присви очи на оскъдната светлина, около триста и шейсет метра.

- Колко мислиш, че са? — попита Люк.

- Не мога да преценя. — Уелър погледна към Том. — Ще стреляме или ще бягаме.

- Трябва да се б-бием — каза ЛЬк, след което додаде: — Не ме е с-страх, с-само ми е с-студено. Можем да ги д-довършим.

- Не — отсече Том, след което вдигна узито и погледна през мерника. Седмина, помисли си той. Вървяха разпръснати по несигурния сняг и напредваха бавно. По превитата стойка на телата им личеше, че вибриращите пластове сняг затрудняват придвижването им, да не говорим, че само двама бяха на ски. Само единият от тях представляваше заплаха. Той присви очи, впил поглед в най-високия Чъки. Момче, помисли си Том. От начина, по който се изтласкваше и плъзгаше, личеше, че хлапакът знае какво прави.

В този миг трима от стоящите на заден план вдигнаха пушки.

- Залегни! — кресна Том и тримата се хвърлиха на земята в мига, в който мракът проблесна и изтрещя. Според него куршумите дори не попаднаха близо до целта.

Той долови лекото щракване, щом Люк натисна превключвателя на обхвата.

- Можем да ги избием — каза момчето. Гласът му вече не трепереше. — Трябва да се бием. Заради всички онези нещастни хора, които останаха долу… Том, те заслужават да умрат.

- Почакай. Нека първо да помислим. Намираме се на възвишение. Гравитацията работи срещу тях и куршумите им. — Том вдигна показалец. — Освен това само онова момче знае какво прави. Той е най-близо до нас, а още не е стрелял нито веднъж. Но останем ли тук, ще го направи.

- Значи, да ги оставим да се измъкнат? — отвърна Люк. — Моля те. Нека го направим заради всички, които платиха с живота си.

- Люк, не е задължително да се бием. Все още имаме избор.

- Е, аз гласувам да останем — каза Люк.

Последваха още искри и гърмежи от пушките на Чъкитата. Тримата залегнаха отново, въпреки че Том знаеше, че няма опасност. Децата стреляха на вятъра.

„Колкото да ни изплашат.“