Илса Бик - Сенки

„Побързай, побързай, побързай!“ Тя се изкатери по стълбите на ръце и колене. Тъй като Леопарда бе оставил вратата отворена, тя профуча през нея, свърна остро наляво и се спусна да търси второто стълбище, вдигнала едната си ръка, за да се предпази от вълната прилепи, спуснали се стремглаво срещу нея. Въздухът беше натежал от прах, а от тавана валеше неспирен дъжд от камъни. Земята се тресеше и подскачаше. От стените се откъртваха късове скала. Вече трябваше да се пази не само от прилепите, но и от камъните. Един удар по главата и това щеше да е краят. Тя се приведе, вдигна ръка, за да предпази главата си, и нададе силен вик, щом един камък отскочи от гърба ѝ. „Къде е, къде е?“

Обзета от паника, тя заопипва стената с поглед и най-сетне забеляза изписаната със спрей маркировка, а малко по-нататък зърна разклонението. Стълбището се намираше наляво. Или пък беше надясно?

Последва нов трус, но този път тя долови далечния тътен на експлозията и тогава наоколо се разнесе шумът от громолящи камъни, които отскачаха, трополяха и се пързаляха по стените. Галерията се разтресе, а после простена и изпука, щом подложеният на прекомерно напрежение камък започна да поддава. Подът се наклони на една страна и тя се олюля, докато върху нея се изсипваше дъжд от ситни камъчета.

В следващия миг се разнесе силен продължителен грохот, който не би могла да опише с думи, последван от стържещия звук на триещи се един в друг каменни блокове и накрая нов, още по-мощен грохот: поредица високи оглушителни трясъци. Въпреки всичко ѝ остана време даже да си помисли, че същият този звук се възпроизвеждаше много точно във филмите. Защото звукът, който чуваше в момента, беше от избухването на бомби.

Тогава галерията вдясно от разклонението се сгромоляса. Шумът беше невъобразим. Вдигна се сив облак задушлива пушилка. Очите ѝ дращеха от прах и фини песъчинки. Алекс вдигна ръка на лицето си; по езика ѝ моментално полепна тънък слой мръсотия и тя взе да се дави и да кашля. Накрая пое по лявото разклонение, пробивайки си път сред плътния облак от прах и ситни отломки. През сълзите в очите си зърна нещо жълто и право.

„Стълбите.“ Тя повлече крака нагоре, към първата стълбищна площадка, ала движенията ѝ ставаха все по-бавни, тъй като дробовете ѝ се мъчеха да поемат въздух, въпреки че ползата от него би била все същата. Следващото стълбище се изкачваше право нагоре, но тук също имаше купища прилепи, макар и по-малко от преди, които профучаваха покрай нея в посоката, от която бе дошла.

И тогава стържещият звук на плъзгащи се каменни блокове и писъците на прилепите бяха заглушени от познатия ѝ вече грохот, идващ някъде отгоре. И малко по-нататък.

- О, боже. — Алекс стоеше парализирана от ужас, осъзнала внезапно, че прилепите летяха в обратната посока, защото знаеха нещо, което тя едва сега започваше да проумява.

Вода: отгоре и отдолу. Идваща право към нея.

Тя се завъртя на пети, втурна се надолу по стълбите, после свърна наляво и се хвърли сред облака от прах. Миризмата на развалени яйца се бе уталожила и сега въздухът беше странно сладникав. Това едва ли беше на добро. Тя се спусна след прилепите с узито, което се удряше в хълбока ѝ. Зад себе си долови клокоченето и плясъка на водата, която се събираше, за да образува един общ поток, който, даваше си сметка Алекс, щеше или да я удави, или да разбие тялото ѝ в скалите. Добра се до второто стълбище. Последва нов трус, предизвикан от срутването на стена или на цяло ниво, и тя се запремята надолу сред порой от по-малки и по-едри камъни.

За свой ужас, забеляза, че откъртените каменни блокове, които лежаха в галерията, са повече отпреди. Тя се хвърли към една камара от камъни, стигаща почти до тавана, и се закатери нагоре, забивайки пръсти в отломките. Пролуката беше съвсем тясна. Алекс свали узито от рамото си, отпусна се по корем и промуши през цепнатината пушката, фенерчето и накрая глока. После тя също се запровира през дупката, усещайки през парката как скалата жули и дере кожата ѝ. Допусна грешката да си представи как остава заклещена тук, докато водата приижда и изпълва целия тунел чак до тавана, и тогава се паникьоса. Пое си дълбоко дъх и — надавайки силен писък — се оттласна с ръце, като взе да напъва, да дърпа и да удря, докато накрая не се изтърколи от другата страна, премятайки се през глава. Приземи се по гръб с такъв силен удар, че острите камъни по пода се забиха в плътта ѝ.

„Ставай ставай, ставай!“ Олюлявайки се, тя се изправи на крака, след което се наведе, пое си въздух, закашля се, после отново пое въздух и събра оръжията и фенерчето от пода. „Бягай, бягай!“ Рухналите камъни щяха да ѝ спечелят известно време, ала прииждащата вода беше твърде много и накрая бентът нямаше да издържи.