Илса Бик - Сенки

- Помощ! — извика тя. — Моля ви, помощ! — Излишна загуба на въздух и енергия. Нямаше никаква надежда. Намираше се далече от отбора, пък и гласът ѝ не можеше да се мери с непрекъснатия грохот на водата. Никой нямаше да я чуе.

„Един момент.“

Все още беше у нея, нали така?

Посегна с трепереща ръка към врата си и въздъхна от облекчение.

Баща ѝ бе казал: „Надуеш ли свирката, скъпа, след миг ще бъда при теб“.

Тя нагласи свирката между устните си.

„Моля те, татко, спази обещанието си.“

После пое дълбоко дъх и задуха с все сили.

„Мили боже. — Звукът сякаш прониза с нож ребрата му. — Това не е възможно.“

- Откъде идва това? — попита Люк.

- От мястото, където видяхме прилепите — отвърна Том. Земята потрепери отново и той залитна, след което запъна крака в несигурния сняг. Обходи с трескав поглед хоризонта. „Прилепите се виждаха като силуети на фона на луната; бяха точно там!“ Доловил ново движение, той промени посоката, в която гледаше, олюля се за миг, шом земята отново се разтресе, и накрая нагази в дълбоките преспи, вдигнал високо узито.

- Том! — извика Уелър. — Почакай, Том! Не знаеш къде…

Не обърна никакво внмание. Продължи напред, като си пробиваше път през несигурния сняг, и тогава зърна един прилеп, който се изстреля в небето на няколко метра вдясно от него. Том пусна узито на земята, коленичи в снега и включи светлината на фенерчето. Земята потръпна отново, той се олюля и започна да разчиства снега, като описваше широки дъги с ръце и търсеше отвора в земята. „Хайде, хайде, хайде, трябва само…“

Последва нов трус и той долови нешо ново: удар на скала о скала. И тогава го видя. Отворът представляваше тъмен процеп в снежната покривка, широк само шейсет-деветдесет сантиметра и също толкова дълъг.

Отпусна се по корем. Въпреки че земята не спираше да се люшка, той разчисти напълно снега, за да може да надникне вътре. Виковете на Уелър и на Люк вече звучаха по-наблизо, ала той не им обърна внимание. Отдолу долетя тътенът на далечен трясък и стърженето на плъзгаща се скала. Отвътре изхвърча още един прилеп.

Вероятно това също беше част от мината: някоя забравена шахта или странична галерия. А може би стар авариен маршрут.

Враговете им се намираха там долу. Но освен тях в мината имаше и хора.

Шансът беше едно на милион, но познаваше само един човек на света, който имаше свирка.

- Ели? — Том сви ръцете си на фуния и извика: — Ели ?

Първо от тавана се посипа ситен сняг като бял пясък. Не много, само колкото да поръси леко косата ѝ.

В следващия миг се случи нещо невероятно и сърцето ѝ потрепна от разнеслия се аромат на мускус, сладък дим и подправки.

И накрая гласът. Далечен. Едва доловим.

Но тя различи тази една-единствена дума.

„Ели.“

„О, боже.“ За миг остана на мястото си като вцепенена. Сърцето ѝ се поколеба, след което отново се върна към живот.

„Това е той. Това е той ! Значи е жив. Само той знае това. Усетих неговия аромат. Това е той. Не може да не е той. Това е…“

- Том! — изкрещя тя. — Том! Това съм аз, Алекс, аз…

„Алекс? — Той се вцепени от изненада. — Тя е тук?“

Гласът ѝ се разнесе отново и въпреки че едва я чуваше, разбра, че тя се намира много далеч, извън обсега му, а думите ѝ — името му — избухнаха вътре в него със силата на ядрен взрив. Земята отдолу трепереше, също както самия него, и тогава той изкрещя през процепа:

- Алекс! Алекс! Това съм аз, Том! Алекс, къде си? Къде …

- Какво става? — Люк коленичи до него и Том усети как момчето улавя ръцете му и се опитва да го издърпа обратно. — Божичко, Том, внимавай! Нали не искаш да паднеш!

Но той не му обърна внимание.

- Алекс! — продължи да вика. — На какво разстояние се намираш? Можеш ли да ме видиш? Виждаш ли светлината?

- Коя е Алекс? — попита Люк.

- Тихо. — Последва много дълга пауза, през която имаше чувството, че ще избухне на парченца, и затова той захапа юмрука си и зачака. Долови хруптящите стъпки на Уелър, но не се обърна. „Той каза, че била в Рул, само че тя е тук, тя е…“

- Далече. — Гласът ѝ беше като онези сребристи мехурчета, които излизаха от дробовете му и се пукаха във въздуха и в които се съдържаше остатъкът от живота му, преди да се удави. — Не… те… виждам.

„Но аз те чувам, чувам те, о, боже, чувам те.“

- Дръж се! Имам въже! Ще те измъкна! Ще можеш ли да се покатериш? Ще можеш ли… — Гласът му замря, защото Уелър го сграбчи за дясната ръка и го завъртя към себе си.