Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Вървях без посока, или поне така смятах. Може би се движех като сомнамбул. Сомнамбул, страдащ от безсъние. Почувствах се като героя на Вирхилио Пинера 76 76 Кубински поет, писател, преводач и драматург(1912–1979); в разказа му „Безсъние“ героят му не може да спи и се самоубива, но въпреки това не може да се освободи от безсънието. — Б.пр. . Само че нямаше да се застрелям, за да се освободя от принудителното безсъние. На първо място, защото нямах пистолет, и на второ, защото луната искаше да ми каже нещо, а аз трябваше на всяка цена да разбера какво е то. Внезапно корабът започна да расте. Светлината, която излъчваше, ставаше все по-ослепителна, сякаш нощната богиня се приближаваше до Земята, за да се сноши с нея. Закрих си очите в очакване на пороя от сперматозоиди, който щеше да рукне от небето и да окъпе улиците, да оплоди растенията, да потече по потоците и реките и да стигне до морето; светлината обаче угасна и видях, че се намирам пред „Темплете“. Не знам как се озовах там, решетката беше заключена. Може би се превърнах в щурец и скочих. Луната не се виждаше никъде, но светлината й беше до мен — излъчваше се от Муба. Точно тогава започнах да си мисля, че сънувам… Негърката блестеше, сякаш беше съд, пълен със светулки. Приближих се до колоната на Богородица и на светлината, която Муба излъчваше, открих надпис, който никога не бях виждала преди. От целия текст обаче запомних само една фраза: „Бди, така че да не загине през бъдните дни вярата на Хавана“. Прочетох я няколко пъти, като я милвах с пръсти. Забелязах датата. 1754 година. Авторът й сигурно е бил пророк, роднина може би на Нострадамус, защото беше предупреждение за единственото, което днес ни остава — вярата. Вяра без любов; любов, която търсим и която не успяваме да уловим.

Превърнали сме се в аутисти. Не ни е останал друг изход, освен да си измислим един вътрешен свят със закони, които можем да управляваме, за да имаме поне нещо, за което да взимаме решения. Въпрос на оцеляване. Мен ме интересува единствено този град. Предчувствам, че крие следи от това, което сме били, от това, което някой ден отново ще бъдем. Старините му пазят онова, което ние, неговите обитатели, сме изгубили — гордостта, надеждата, възможността. Може би това е моята съдба — да се превърна в жрица на някогашния град Сан Кристобал де ла Абана; във весталка, която пази тайните му, която нощем бди, за да не угасне пламъкът му. Бих искала да докосвам камъните му, да влизам в черквите му, да слушам шума от стъпките по старинните му улици… Затова обещах на Муба, че ще бдя над тази вяра. Заклевам ти се, моя прекрасна негърко, ще бъда сибилата на твоята Хавана. Ще стана пророчица на този град, за да запазя духа му; за да има някой, който да си спомня какво сме били; за да мога да разкажа какво може би сме сега; за да съхраня мечтите на предците ни, които някога са слезли на този бряг по своя воля или са били изтръгнати от гъстите джунгли, избягали са от азиатските оризища или са напуснали средновековните гета, или са се сбогували със средиземноморския бриз, за да дойдат всички заедно — доброволно или насила — да напояват със сълзите или с кръвта си тази земя — най-вълшебната, най-красивата, която човешки очи някога са виждали.

— Откраднали са още едно корабче.

В пет следобед барът беше оживен като кабаре в полунощ.

— Още едно ли? От Регла или от Касабланка?

— Не е от лодките, които прекосяват залива, влекач е.

Джубоксът — допотопна реликва, по-стара от повечето посетители, които сега тананикаха песните му — разливаше носталгичната си музика до тротоара.

— Пратили го на дъното.

— Потънал ли е?

— На китайски ли ти говоря, че не ме разбра? — тонът на Хилберто внезапно стана мрачен. — Не е потънал. Потопили го и куп хора се удавили. Дори деца.

Рубен застина с чашата с ром в ръка.

— Сигурен ли си? Знаеш, че хората…

— Не е слух — прекъсна го Хилберто и чак тогава Рубен усети гнева в гласа му. — Едно момче, племенник на Тоньо, което понякога ни носеше кафе в месарницата, е било на него. Майка му и сестра му също се удавили… А онези мръсници ги гледали как потъват и не си мръднали пръста.

Лицето на Рубен побледня и той усети как ръцете му изстиват.

— Мамка му, човече — той изпи на един дъх остатъка от рома в чашата. — Сега наистина прекалиха.

— Хората са бесни. Много скоро това тук ще стане по-лошо.

— Как по-лошо?

— Не знам, но усещам нещо странно в атмосферата.

Известно време двамата мълчаха. Едва тогава Рубен усети някаква тежка ледена пустота въпреки присъствието на обичайната компания гуляйджии. Скришом огледа масите, където групи мъже разговаряха тихо. Случаен посетител не би открил нищо особено по лицата им, но Рубен забеляза мрачните изражения, изпълнената с напрежение атмосфера и прикритите погледи, които наблюдаваха обкръжението, сякаш искаха да се уверят, че никой не е свидетел на тайните им разговори.