Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

— Къде отиваме?

— Ще ти покажа нещо, твоето място.

— Моето място? Какво искаш да кажеш с това?

Негърката спря. Изгледа я за миг, поставила ръце на кръста, после ги разпери, сякаш искаше да обгърне с тях града.

— Това. Всичко това. Място, където живееш. Трябва да видиш.

— Виждала съм го.

— Но не познаваш. Днес опознаеш. Аз покажа…

И Муба й показа нейния град — този, който никога не бе опознала, въпреки че бе вървяла толкова из него. Показа й полупрокараните улици и градините, заемащи огромни пространства. Там, където по-късно щяха да се издигат старинни къщи и сгради с подпрени с колове балкони, сега се простираха терени, които Муба наричаше „ранчо“ и „стопанства“. В тях се намираха вилите на най-богатите семейства. Почти цялата зона на юг от канала — от бъдещата улица „Лус“, — която за Клаудия беше квартал „Паула“, бе заета от имения, покрити с пищна растителност. Муба й показа на север друга зона с девствени земи, която, доколкото Клаудия успя да се ориентира, щеше да стане център на Стара Хавана. Негърката й обясни, че има още много имения отвъд крепостните стени, към хълма Ведадо… Клаудия я обсипа с въпроси, но негърката не познаваше добре района извън стените. Само знаеше, че е забранено да се ходи на хълма. След като един френски пират проникнал през заливчето Хуан Гилен, завзел Хавана и я опожарил, на гражданите било забранено да минават през съседния на крепостната стена хълм, за да не прокарват пътища, които биха улеснили непознатите. Клаудия предположи, че става дума за Жак дьо Сор, опожарил града в средата на XVI век. След като поразпита негърката, успя да разбере, че пиратът проникнал през мястото, където сега се намира кулата „Сан Ласаро“, близо до парк „Масео“, който в миналото бил полуостровче, свързано със сушата с тясна ивица земя. Пиратът и хората му стигнали до града по пътеките, прокарани от добитъка и от самите местни жители. По онова време крепостните стени не съществували и французите, верни на нрава си, започнали да грабят, да опожаряват и да изнасилват, като дори оставили някой и друг потомък с френска кръв в града. Клаудия поиска да узнае кой е бил Хуан Гилен, дал името на заливчето, преименувано по-късно на Сан Ласаро, но Муба не можа да й отговори.

Негърката обаче знаеше, и то с подробности, историята на всичките улички в пределите на града, защото беше присъствала на раждането и развитието им. Клаудия научи, че улица „Лампариля“ дължи името си на един набожен гражданин, който всяка вечер запалвал кандилце за душите на умрелите до прозореца на къщата си, разположена на ъгъла, където днес тази улица се пресича с улица „Хавана“. На улица „Офисиос“ имало множество занаятчийски работилници на бижутери, ковачи, дърводелци, леяри и други майстори, чиито услуги били много ценени в колонията. Това средоточие на работилници в зоната се дължало на обстоятелството, че улицата свързвала два от най-жизненоважните центрове по онова време — Оръжейния площад и площад „Сан Франсиско“. Клаудия видя гъмжилото от двуколки, минувачи, колички, улични търговци, карети… Оживлението съперничеше с това по улиците на нейната Хавана, изпълнени с велосипеди, пешеходци и автомобили, които замърсяваха въздуха с вредните си газове. Въздухът в колонията обаче беше свеж, ухаещ на мамон и банани, на лук и кориандър, на манго и ананас, които зарзаватчиите предлагаха от количките си. Стигнаха почти до края и завиха по „Сол“, която по времето на Муба се наричала улица „Барутна“, защото там бил преместен погребът от крепостта „Ла Фуерса“. Окончателното име щяло да се роди по-късно, когато на ъгъла с „Агуакате“ била отворена кръчма с изрисувано слънце на фасадата. Преди да стигнат до това място, минаха край манастира „Санта Клара“, чиито бели стени се сториха на Клаудия по-величествени в истинската им роля на обител, отколкото в ролята на Център по реставрация и музеология, както тя го познаваше. Представи си как послушниците са се разхождали в двора, който тя самата беше прекосявала толкова пъти. Години по-късно от този манастир щеше да избяга — с помощта на монахиня на име сестра Инес — бъдещата графиня Мерлин, девойка от Хавана с непокорен характер, която един ден щеше да напише мемоарите си. Клаудия пое дълбоко въздух — искаше да попие цялата тази история, която за първи път се появяваше пред очите й като нещо истински нейно. Стигнаха до „Агуакате“ и завиха на юг. Една пресечка по-надолу, там, където улицата се пресичаше с „Лус“, Муба се спря пред оградата на манастира „Белен“ и посочи едно дърво, което се подаваше над зида. Клаудия разбра, че това огромно дърво 71 71 Става дума за дървото авокадо, на испански агуакате. — Б.пр. е дало името на улицата, но не си спомняше да го е виждала в своето съвремие. Сигурно беше загинало или го бяха отсекли, преди тя да се роди.