Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Продължиха обиколката си, като Муба й показваше все нови и нови неща. За какво? Клаудия не знаеше, а и не я интересуваше. Също както Вергилий е водел Данте, така я водеше нейният гид из непознати места. Нейното пътешествие обаче беше различно, защото водачът й не беше духът на класически поет, а призракът на негърка, родена някъде в Африка, и мястото, из което двете вървяха, не беше адът, а един подобен на рай град. Клаудия се чувстваше така, сякаш се беше върнала в майчината утроба. Сигурна, че никой не ги вижда, което щеше да бъде проблем заради прилепналото й облекло от червен латекс, тя питаше, внимателно наблюдаваше и изучаваше, сякаш искаше да погълне с очи всяка стена, всяка къща, всеки ъгъл на тези толкова непознати, но в действителност толкова нейни улици.

Внезапно пред тях се откри Оръжейният площад. Клаудия съзря отново блестящата от белота фасада на Двореца на интендантството, както и Двореца на капитан-генералите, който вече се издигаше на мястото на разрушената черква от предишното й видение. Промяна на миризмите подсказа на Клаудия, че току-що е преминала през невидима врата в друга епоха, забеляза го също по внезапната промяна в облеклото и в сградите. Беше се озовала на Оръжейния площад в епоха, много по-късна от тази на улиците, по които току-що беше вървяла — дори „Темплете“ вече съществуваше, но още не беше онзи толкова познат площад. Статуята в средата на парка не беше на Бащата на родината 72 72 Карлос-Мануел де Сеспедес (1819–1874) — водач на движението за независимост на Куба. — Б.пр. , а на някакъв рицар — може би крал? — с широко тежко наметало. Също не видя четирите малки фонтана, от които врабчетата пиеха вода.

— Муба, докога ще вървим? Уморих се.

— Ей сега свършваме, това е последно.

Клаудия я последва до входа на Института на книгата… или по-скоро Двореца на интендантството. Там негърката застана на ъгъла на портала, от който можеше да се види целият булевард „О’Райли“, простиращ се до Централния парк. Под тази арка самата Клаудия беше стояла много пъти, чакайки да отмине някой проливен дъжд — като онези, които някога са наводнявали района до малкия площад „Сиенага“. Зад познатите стени на Двореца на капитан-генералите се издигаше кулата на една красива черква, която тя никога не бе виждала.

— Там е свещеник доминиканец — каза й негърката.

Клаудия поразрови паметта си и заключи, че това трябва да е легендарният манастир „Санто Доминго“ с прекрасната си трикорпусна кула — една от най-високите в пределите на града. Беше се запознала с част от историята му, когато й хрумна да проучи един скромен паметник на улица „Обиспо“, почти на нивото на земята. Така научи, че камбаната, която го украсява, е принадлежала на манастира на доминиканците, разрушен в началото на XX в. след една изпълнена с перипетии история.

— Човек убива духа си — каза негърката с необичайна за нея тъга. — Човек остава без сила, защото унищожава „аче“ на предните.

Клаудия откъсна поглед от кулата и го насочи към Муба. Какво искаше да каже с това, че човекът унищожава духа си? Какво наричаше тя „аче“ на предайте? И защо човек оставаше без сила, когато го разрушаваше? Не че не знаеше какво е „аче“. Като всеки уважаващ себе си кубинец тя беше запозната с това старо африканско понятие. „Аче“ беше силата, добродетелта, благодатта, късметът… Клаудия предпочиташе да го преведе на един по-интуитивен език — позитивна вибрация. При все това не разбра какво имаше предвид Муба.

Негърката се отправи бавно към черквата, чийто главен вход явно се намираше откъм „О’Райли“. Когато стигна до ъгъла, Клаудия зърна друг вход — внушителна барокова порта. От двете страни на арката й две колони поддържаха статуите на двама светци. Горе между тях в една ниша, също обградена от две по-малки колони, имаше статуя на трети светец. Негърката обясни на архаичния си език, че централната статуя е на свети Доминик де Гусман и че неговите стражи са свети Тома Аквински и свети великомъченик Петър. Влязоха в черквата и минаха покрай жените с шумолящи рокли и с дантелени воали, които се молеха, седнали на дървените пейки. Никоя не им обърна внимание, но на Клаудия се стори, че стъпките им по шахматно наредените плочи отекват в сводестите стени.

Видението й сън ли беше, или беше чудо, изпратено й от нейния ангел? И защо тази жена винаги беше неин водач? Може би ангелите бяха души, които се грижеха за някое създание в зависимост от нуждите му. Клаудия винаги бе жадувала да опознае града, в който се бе родила; град, чиято история обаче беше скрита от нея. Може би поради тази причина нейният ангел беше негърка, познаваща онази Хавана, която тя предчувстваше, но която никой не й беше показал.