Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

Преминаването от светлината в сянката стана така бързо, че Жан-Марк, учуден, се наведе към малкото прозорче. След като се беше борила със скоростта на самолета, дневната светлина, неудържимо задмината, оставаше назад. На запад още блестеше широк откъс от синьо небе, докато на изток нощта ставаше все по-тъмна. Жан-Марк погледна часовника си. Беше по нюйоркско време. Три часът следобед там, осем часът вечерта във Франция. Той завъртя стрелките. Скоро ще свърши пътуването. Бледолилав здрач нахлуваше като дим в салона на самолета. Всички лампи светнаха едновременно. Съседът на Жан-Марк, един шкембест и посивял американец, беше свалил сакото си и опрял глава на облегалката на фотьойла, дремеше с отпусната брада. До него жена му невъзмутимо пишеше писмо след писмо. Тя беше левичарка. Самолетът се разтресе. В буря ли попаднаха, приближавайки Европа? Безплътният глас на стюардесата съобщи по високоговорителя:

— Летим над Ламанш. След няколко минути ще можете да видите вдясно светлините на Сен-Мало, а вляво тия на Шербург…

Това съобщение, повторено на английски, заглъхна в общото безразличие. Жан-Марк смяташе, че и той е апатичен като другите, но изведнъж го обзе вълнение: бреговете на Франция? Седеше съвсем удобно, точно до прозорчето, за да ги види. Протегна врат. Долу всичко бе в мрак. Самолетът намаляваше височината. С върха на пръстите си той отвъртя над себе си капачката на вентилатора. Ледена струя обля челото му. Стюардесата мина с табла бонбони. След десетина минути приземяване. Той беше съобщил с писмо за пристигането си. Както беше пресметнал, щеше да си бъде вкъщи към единадесет часа.

Един завой с крилото. Светлините отдолу заместиха звездите в горната част на прозорчето. После самолетът възстанови равновесието си, колелата се опряха в твърдата почва. Обуздана в пълна скорост, машината протестираше, ръмжеше, спираше, разтреперана от ярост. От единия до другия край на кабината пътниците се надигнаха, схванати и натоварени с дребен багаж. Никога Жан-Марк не би повярвал, че на борда можеше да се събере толкова народ.

Той изравни крачката си с колоната, която с клатушкане се отправяше към осветената сграда на аерогарата.

В огромната стъклена галерия внезапно го порази един спомен. Той се видя как дебне Карол, дошла да чака баща му от самолета. Колко беше страдал на същото това място! Имаше цял век оттогава.

Митничарят, добродушен черноок човек, не му поиска дори да отвори куфарите си. Той се качи в автобуса на „Ер Франс“. Пътници с лица на сомнамбули изпълниха колата. Величественият полет завършваше с едно безславно влачене. Под бялото осветление на електрическите лампи Южният аутобан беше само едно бледо копие на американските аутобани. Не е имало достатъчно плат, за да кроят широко. А и влизането в Париж, тия тесни улици, тия ниски къщи, тоя провинциален, прашен и плътен въздух! Какво връщане във времето! Автобусът се търкаляше в нощта, завиваше рязко, нахлуваше в електрическа зеленина.

На аерогара „Инвалидите“ Жан-Марк взе такси, за да се прибере вкъщи. Автомобилите дремеха от двете страни на улица „Бонапарт“ — две колела върху платното, две върху тротоара. Шофьорът кълнеше теснотията на пътя. Беше стар, мустакат. Когато бръкна за пари, Жан-Марк забеляза, че монети от десет цента са се размесили в джоба му с френски монети. Плати, грабна куфарите си, премина пълния с коли двор и се вмъкна в асансьора. Като натисна копчето за втория етаж, той не можа да задържи усмивката си. Нима тази мизерна дъсчена кабина, която бавно се издигаше нагоре, скърцайки с всичките си части, имаше нещо общо с асансьорите в Ню Йорк — просторни, херметически и с климатична инсталация, със скорост, която пресича дишането, докато един високоговорител шепне в ушите ви успокоителна музика?

Отвори баща му, разперил ръце с жест на толкова условно посрещане, че беше комичен.

— Здравей, драги! Добре ли пътува?

И веднага след това:

— Карол не е ли с тебе?

— Карол ли? Не! — каза Жан-Марк. — Защо?

— Тя искаше да мине да те вземе от „Орли“!

Замъгли се умът на Жан-Марк. Защо Карол е отишла да го посреща?

— Тръгнала е много късно, както обикновено! — добави Филип.

Той се засмя гръмко, доволен и спокоен. Жан-Марк го последва в салона. Развеселеният му поглед поздрави неизменното съчетание на старинните мебели с големия китайски килим на геометрични шарки, на бледорозовите стени с мрачните картини в позлатени дървени рамки… Ледени блокчета звъннаха, падайки в чашата му. Този лек шум го пренесе в един задимен нюйоркски бар. Неговият баща му предлагаше уиски. Те пиха, застанали един срещу друг, загледани очи в очи. „Дано Карол не се върне!“ — помисли си Жан-Марк бързо.