Анри Труайя: Гладът на лъвчетата

И хвърли боязлив поглед към Мадлен.

— Вече? — извика Франсоаз. — Поне още една минутка? Имам толкова неща да ви разказвам! Знаете ли, много ме е яд, че не се явих на изпита си! Но бях болна, много болна…

„Положително Козлов ще вярва на нея, а не на мене с моята история за самоубийството!“ — помисли Мадлен. Тя се разсърди, че толкова пресилено се беше убедила. Нима самата тя не бе мечтала за тази авантюра между племенницата си и преподавателя по руски?

— Седнете, моля! — каза Франсоаз.

Тя се въртеше на всички страни, усмихваше се, сочеше стол, вадеше чаши от един шкаф. Преди още да се съвземе, Мадлен видя пред себе си един мъж, свил се в най-хубавия фотьойл на къщата (широко кресло с високо облегало от първите години на XIX век), хванал чаша порто в ръка и заговорил с дружелюбен тон:

— Моите приятели живеят в Онфльор… Малка вила от XVIII век, много прелестна… Впрочем така мисля… не съм специалист… А вие, струва ми се, отдавна сте в Тюке?

— Да! Обожавам този край — каза Франсоаз. — Пък и толкова добре се разбирам с леля си!

Мадлен горчиво се усмихна. Тази форма на учтивост я измъчваше.

— Но надявам се, че вие ще продължите курсовете в Института по източни езици през новата учебна година!

— Разбира се! — каза Франсоаз.

Отдавнашно ли беше това намерение или пък решението бе взето сега, когато видя Козлов? Скоростта, с която положението се променяше, плашеше Мадлен. Тя търсеше да привлече вниманието на племенницата си, но Франсоаз избягваше погледа й.

— При всички случаи ще трябва да повторите първата година — каза Александър Козлов.

— Е, да! — отвърна Франсоаз. — Много е глупаво!

— Упражнявахте ли малко руския език това лято?

— Никак! Станала съм толкова мързелива!…

Тя леко се засмя и попита:

— За няколко дни ли сте тук?

— Не. Утре пътувам за Париж.

— А тази вечер какво ще правите?

Мадлен много се изплаши.

— Ще вечерям с приятелите си — каза той.

В същия миг телефонът звънна. Франсоаз изтича към апарата.

— Сигурно е Балмора! — каза Мадлен.

Но Франсоаз, притискайки слушалката към бузата си, изживяваше такава радост, каквато не можеше да предизвика старият антиквар.

— Жан-Марк! — извика тя. — Така значи!… Откъде се обаждаш?… От Париж?… Чудесно!… Аз, аз съм много добре!… Не, няма да се върна преди края на септември… Но ти, ти трябва да дойдеш тук!…

Седнала в края на дивана, Мадлен правеше знак, че иска да вземе слушалката.

— Чакай! — каза Франсоаз. — Маду иска да ти каже нещо… Не знаеш ли?… Тя претърпя злополука… Счупи си глезена, като се подхлъзна по плочите в кухнята си… Не, не е много сериозно, но тя е разярена… Едва може да мърда…

Мадлен мъчително стана и трябваше да приеме ръката на Александър Козлов. Франсоаз дотича, за да я придържа от другата страна.

Каза, че е звънял два пъти днес следобед и че никой не е отговарял! — поясни Франсоаз.

— А, значи той е бил! — въздъхна Мадлен, като подскачаше тежко.

Беше го забравила. Кой знае каква неприятност щеше пак да й съобщи! Поставиха до нея стол. Тя седна, хвана слушалката и каза:

— Ало! Жан-Марк! Много съм доволна, че те чувам! Е, как ти се видяха тия Съединени щати?

— Сензационни! — каза той. — Ще ти разправя по-късно. Но кажи ми за крака си, идиотска работа!

— Напълно идиотска!

— Това ще те кара още повече да лъскаш плочите си!

Той се засмя.

— Не си духовит! — каза тя. — Съвсем не си духовит… Как сте вкъщи?

— Много добре.

Тонът на този глас я успокои. Жан-Марк навярно беше възвърнал равновесието си. За колко време? Тя се вгледа във Франсоаз, която се беше уединила до прозореца с Александър Козлов. Той се извисяваше с една глава над младото момиче и й говореше съвсем тихо. Тя се усмихваше меланхолично. Невъзможно беше да чуе какво си говорят. Мадлен съжали, че Жан-Марк я задържа на телефона, когато вниманието й трябваше да бъде заето със сериозни събития. На два-три пъти тя му отговори не както трябва, разсеяна от един жест на племенницата си и от една дума, доловена случайно и изтълкувана лошо. Когато постави слушалката, Франсоаз съобщи:

— Господин Козлов трябва да си тръгне.

— А! — възкликна Мадлен, успокоила се изведнъж.

— Да — каза той. — Моите приятели ме чакат. Вече е седем часът.

Изгледа го — непринуден, слаб, всяващ безпокойство. Носеше риза на квадрати и летен панталон от груб кафяв плат. Какво ли си мислеше той за нея? Една смахнаха жена, която съчинява бабини приказки, за да запази честта на племенницата си. Тя се върна при дивана, отново подпомогната от Франсоаз и Александър Козлов, седна и смаза възглавниците под тежестта на гърба си. Франсоаз изпрати Козлов до вратата.