Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

В момента, когато влизаше в апартамента, го обзе страх; този полъх и тази дълбока тишина бяха приятни като спомен от някакво много сладко лекарство, което е вземал през детството си. Той предпазливо отвори вратата на стаята си и завъртя електрическия ключ. Трите червени рози във вазата. От тях бликаше живот. Помъчи се да не ги гледа, седна в края на леглото и развърза обувките си. „Утре сутринта ще телефонирам на Франсоаз“ — помисли си той.

Като прониза Пасторалната симфония, телефонът иззвъня. Мадлен се надигна на лакът и погледна към апарата: навярно беше колегата й Балмора от Кайен, който телефонира за бюрото стил Луи XVI. Той трябваше да й съобщи дали клиентът приема цената. Шест-седем метра я отделяха от нишата с дървената вратичка с резба, в която се криеше телефонът. Трябваше да премине тази пустиня със счупения си крак. Щеше ли да стигне навреме? Когато ставаше, звъненето престана. Разярена, тя си легна отново с възглавнички под гърба и с протегнат крак. Каква идиотка! Нормалните хора си чупят пищяла на крака, когато гонят рекорди със ски, а тя се подхлъзна по плочите на кухнята си. Една настилка, която бе комплектувала някога с толкова голяма любов — бледорозова, антична, изтъркана, блестяща, неправилна, дружелюбна! Добре че Франсоаз беше тук, за да я вдигне! От осем дни бе в гипс, доктор Жуат й забраняваше да ходи. Този доктор прекаляваше! Беше се настанила на дивана в партера. Грамофонни плочи, книги, бродерия, вестници — всичко й беше подръка. Всичко, освен телефона. Тя се отегчаваше. Вдругиден ще има гипсово стъпало и ще си вземе патерици! Тогава животът ще стане поносим. Франсоаз я заместваше в магазина на другата страна на улицата. Преминаващи оттук клиенти бяха дошли да я повикат. От няколко седмици тя бе започнала да харесва професията. Мадлен я беше посветила в тънкостите на антикварната търговия и я беше водила на търговете в околността. Франсоаз обичаше старите безстопанствени вещи, наранени по повърхността си, със загадъчно минало. Пък и това занимание я развличаше. Тя никога вече не говореше на Мадлен за своето отчаяние. Все пак, дори когато се усмихваше, погледът й бе забулен в тъга. Телефонът пак звънна. Този път на всяка цена трябваше да влезе във връзка. Мадлен се завъртя на седалището си и постави десния си крак върху плочите. Горещи мравки полазиха по нейния изтръпнал крак. Тя се изправи върху здравия си крак, а левият увисна пет сантиметра над пода със своята гипсова обвивка. Хвана се за облегалото на един стол, за да не падне. Като го тласкаше на пресекулки пред себе си, тя стигна до нишата на телефона. Когато вдигна слушалката, звъненето спря.

— Лайно! — каза тя.

Кракът й тежеше много. Въпреки това тя не искаше да се върне на дивана: Балмора можеше отново да я потърси. Почака с опряно на стената рамо. Разбира се, нищо не й пречеше да телефонира на своя колега, за да попита дали я беше търсил преди малко. Но той щеше да си направи извод, че тя с нетърпение очаква отговор. По-добре беше да го накара да мисли, че не бърза да продава бюрото си. Едно старо огледало в позлатена дървена рамка пред нея отразяваше образа на ниска и пълна жена с дебел ханш, със синя пола и бяла блуза, с един крак, обут в пантоф, а другият — поставен в ботуш от камък. В крайчеца на устата й димеше цигара. А Бетовен се развихряше с всичките си цигулки в грамофонната кутия! „Ах, колко съм фина“ — помисли си тя. Пепел падна върху блузата й. Тъй като телефонът мълчеше, тя тръгна, подскачайки с вдигнат крак. Беше по средата на пътя си, когато някой почука на вратата.

— Влезте! — каза тя.

Но никой не влезе. Може би беше чистачката. Глухата като пън стара Мели. Издула гърди, Мадлен извика силно:

— Влезте де!

И направи малък скок напред със стола си: Вратата се отвори. Един мъж се появи. Мадлен се закова намясто, сякаш беше на кокили.

— Господине? — каза тя.

В същия миг помисли: „Познавам го този!“ И се почувства необикновено смешна с въпросителния си поглед и с крака си в гипс.

— Не знам дали си спомняте за мене… — каза човекът.

— Как не! — отвърна Мадлен. — Господин Козлов, нали?

Той леко се поклони. Тя се мъчеше да бъде спокойна. Но мислите й бушуваха:

— Ранена ли сте? — попита той.

— Нищо не е — измърмори Мадлен. — Глупаво, счупих си крака!

Той й помогна да се дотътри до дивана. Тя би искала да откаже помощта му, но беше невъзможно. Една силна и топла ръка стискаше лакътя й през ръкава на блузката.