Анри Труайя: Гладът на лъвчетата

— Става, това е! Единствено за това!

— Все пак няма да ме оставите да загина? — каза Никола̀.

Панически страх удължи лицето му. Франсоаз се приближи до съпруга си. Той размишляваше. Чашата отскочи от дясната в лявата му ръка.

— Ние трябва да направим нещо за него, Александър — прошепна тя. — Той е твой син.

— Мой син! Мой син! Лесно е да се каже! Вмъква се в живота ми един божи ден с всичките си нещастия и всичките си нужди! Какво искаш да направя?

— Така — каза Никола̀, — разбрах! Отивам си.

Той взе куфара си и се отправи към вратата с мека, разлюляна походка.

— Не! — каза Франсоаз. — Моля ви да останете!

Александър остави чашата си и я изгледа с изненада.

— Да не би да искаш все пак да живее с нас?!

— Да — каза тя.

Момчето се бе спряло, изпълнено с надежда в последната минута.

— Сега мястото му е тук — продължи Франсоаз.

Враждебното лице на Александър се проясни изведнъж, засия, прихна, избухна в гръмък смях.

— Ами да! Ти имаш право! Мястото му е тук! Между нас двамата! За щастие, ако аз забравя бащинските си задължения, ти имаш развито майчинско чувство!

Враждебността му така бързо се преобрази в ликуване, че Франсоаз го погледна с недоверие. Но не, той беше искрен. Той винаги бе обичал резките обрати, скоковете в настроението, смелото залагане на случайността, всичко, което нарушаваше монотонността на живота. Сериозното решение, което тя бе взела, беше за него някакъв забавен облог. Той тупна Никола̀ по рамото и заключи:

— Чу ли? Освободи се от товара си! Задържаме те!

Никола̀ остави куфара си и прошепна:

— Благодаря.

Детско изражение смекчи лицето му. Погледът му блуждаеше влажен и смирен.

— На колко си години сега? — попита Александър.

— Седемнадесет… Е, не точно, почти…

— Вече? И докъде стигна с учението?

— Имам диплома!

— И после?

— Не можах да уча повече: веднага трябваше да работя. Майка ми беше най-добрата продавачка в „Драпери дьо Франс“. Тя ме нареди в магазина като момче за разнасяне на поръчки, после станах домакин. Тя познаваше добре управителя, струва ми се… Един мръсник… Когато легна болна, той ме изхвърли… Трябваше да назначи сина на един свой приятел…

Докато разказваше, той беше дошъл в средата на стаята. Франсоаз се питаше къде можеше да го настани за спане. В антрето, разбира се! Там имаше място. Чувствуваше се необикновено развеселена, сякаш новосъздаденото положение беше развеселило и нея. И все пак, освен задоволството, че е в съгласие със съвестта си, обземаше я някакъв смътен, объркан, неопределен страх.

— Ще вечеряме ли скоро? — попита Александър.

И като хвана Никола̀ за ръка, добави:

— Ти ще ми помагаш да сложим масата.

Влязла в малката кухничка, Франсоаз наблюдаваше двамата мъже, които сновяха около масата. Изведнъж си представи едно нормално семейство: бащата и синът, които живеят заедно от много години, навици на мъжка дружба, традиции, топлота на семейното огнище… Беше купила за вечеря само шунка. Четири парчета. Не беше достатъчно за трима. Но имаше яйца. Приготви омлет.

Седнала на масата между Александър и Никола, тя ги гледаше развълнувана как ядат, как разговарят, толкова подобни въпреки разликата в годините, толкова близки, въпреки че едва се познаваха! Както винаги, Александър дори не виждаше какво има в чинията си. Той въртеше чевръсто и с безразличие вилицата си, ядеше бързо и лакомо, наливаше догоре чашите с вино. Колкото на себе си, толкова и на сина си. След кафето запушиха. Изпрати ги да вземат един дюшек от килера на шестия етаж. Те го донесоха със смях. Щели да си счупят вратовете по тясното и стръмно стълбище.

— Колко добре ще бъда тук! — каза момчето, като разглеждаше антрето с възторжени очи.

Франсоаз разстла дюшека върху пода и извади от шкафа два чисти чаршафа и едно шотландско наметало за завивка. Така сложено, импровизираното легло заприщи входа. Трябваше да се прескочи, за да се стигне до вратата. За нощна масичка поставиха един кафез, който покриха с червена кърпа. Шнурът за нощната лампа включиха в един от разклонителите в стаята.

— Легни, да видим — каза Александър.

Никола̀ се изтегна, както бе облечен, върху дюшека и каза:

— Великолепно!

Той гледаше отдолу нагоре с учуден вид: родителите се бяха надвесили над него.

— Великолепно! — повтори той.