Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Не. Идвам от Тулуза.

— Какво правехте в Тулуза?

— Ами живеех, това.

— Отдавна ли?

— От самото начало.

— Искате да кажете, че никога не сте напускали този град…

— Не, никога…

Тя покри пишещата машина с калъф, подреди листовете в едно чекмедже. Значи Александър я беше излъгал, като й каза, че майката на Никола̀ се била омъжила, била напуснала Франция и отишла в Чили заедно със сина си! „Защо бе направил това? — помисли си тя. — За да прекрати моите въпроси ли? За да приспи моите скрупули ли? Ще трябва да го попитам, когато бъдем сами. Но нали го познавам: няма да си даде труд да ми обяснява. И ще си остана смешна с моите съмнения, с моята злопаметност. Тогава каква полза? Никога няма да узная истината от него“.

— За пръв път ли идвате в Париж? — попита тя.

— Да.

— А майка ви остана в Тулуза?

— Майка ми умря в болницата преди осем дни — каза Никола̀.

Тревогата на Франсоаз се увеличи, причиняваше й главоболие. Лицето на Никола̀ беше неизразително. Би казал човек, че си мисли за друго нещо.

— Прощавайте! — измънка тя. — Много е тъжно.

— Да, тъжно е — каза той. — Най-вече, че страда много. Рак. Имаше болки в стомаха. Отнесоха я и тя умря.

Той остана замислен за миг, после подзе с пресипнал глас:

— Моят баща говорил ли ви е за мене?

— Много малко — каза Франсоаз.

— Това не ме учудва. Той дори никога не е пожелал да ме види. Каква професия има?

— Вашата майка не ви ли е казала?

— Не. Знаете ли, той отдавна я беше зарязал!

— Преподавател в Института по източни езици.

— Преподавател! Интересно!

Той поклати глава и добави:

— Хубаво е у вас! О, а какво е това?

С пръст показваше голямата черна глава от дърво.

— Негърска скулптура — каза Франсоаз. — Произхожда от Брега на слоновата кост.

— Купили ли сте я?

— Брат ми я донесе оттам.

— Изследовател ли е?

— Не.

— Много обичам такива неща — каза той.

Тя не го намираше толкова фин и толкова загадъчен като баща си, но все пак със същия вълнуващ чар в погледа. Грубо издялан, но симпатичен. И толкова нещастен в самотата си! А този смачкан малък куфар до стола…

— На колко сте години, Никола̀? — попита тя.

— Ще стана на седемнадесет след девет месеца. А вие?

Дързостта на въпроса я накара да се усмихне.

— На двадесет години.

— Шегувате ли се? Мислех ви за по-възрастна!

— Така е! Нали виждате…

— Но тогава баща ми… Та това е страшна разлика между вас двамата…

Той се въодушевяваше. С живи очи, с гънки по лицето, приличаше на фенека на леля Маду. Необикновена веселост обзе Франсоаз. Вратата хлопна. Александър влезе. Беше мокър.

— Я, вали ли? — попита тя.

— И още как! — каза. Александър.

Той свали мокрото си сако, хвърли го върху един стол и погледна момчето, което бе станало при неговото приближаване. Никола̀ бе пъхнал двете си ръце в задните джобове на панталона си и стоеше така с изпъчен корем и разкрачен като каубоите от киното.

— Вие кой сте? — попита Александър Козлов.

— Никола̀ Верне.

Клепачите на Александър се свиха. Цялата му фигура като че ли се обтегна върху стоманена греда.

— А! — каза той.

— Майка му е умряла преди осем дни — каза Франсоаз. — Дошъл е тук, защото не знае къде другаде да отиде.

Беше се хвърлила буйно напред, за да избегне спречкването между двамата мъже. Но изглеждаше, че Александър е господар на нервите си. Разглеждаше сина си от главата до краката хладно и проницателно. След дълго мълчание каза:

— Кой те посъветва да дойдеш да ме видиш?

— Никой. Майка ми беше оставила вашия адрес…

— Нещо друго не ти ли е оставила?

— Да, остави дългове.

— Виждам — изръмжа Александър, като нави ръкавите на ризата си.

Той взе чаша от шкафа, напълни я с вода, която глътна наведнъж. Тя забеляза, че бащата и синът по един и същи начин, рязък и лаком, изпиват водата от чашата, хванали я здраво в ръка, размърдали адамовата ябълка и отпуснали брадата. Той седна на края на дивана, под руския пейзаж с небе като на Лазурния бряг.

— И така, какво смяташ да правиш? — каза той, прехвърляйки празната чаша от една ръка в друга като фокусник.

— Да, именно — каза Никола̀, — това зависи донякъде от вас…

— От мене?

— Да… Тъй като ще трябва да започна нещо, помислих, че вие може би ще можете да ми помогнете, на първо време…

— В лошо време си дошъл, драги. Ако майка ти е имала дългове, аз също имам! И то повече от нея, разбира се.

— Не става въпрос непременно за пари…