Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Значи обещано? Щом се върнете, идвате вкъщи! — каза Ив Мерсие.

В същия миг вратата на салона се отвори и Мадлен изненадана видя, че влиза Александър. Беше облечен в сиво сако от дебело трико, с риза на дребни карета, с прашни обувки.

— Съкрушен съм! Не можах да се освободя по-ра-но — каза той, като се поклони при ръкуването с госпожа Совело.

„Все пак дойде — помисли си Франсоаз. — Заради мене!“ Веднага паднаха обвиненията, които мислено беше направила. Разсърди се на себе си, че го бе осъдила много прибързано. Но какво удоволствие изпитваше той да прави обратното на това, което казва, да се появява там, където не го очакваха, винаги и навсякъде да й противоречи? Тя сияеше в своето отново намерено брачно щастие. Той поздрави младоженците, прие кафе и чашка питие. Изведнъж Мадлен почувствува празнота: Даниел и Дани не бяха вече тук. Не беше ги видяла, когато тръгнаха. Александър и Франсоаз я заобиколиха.

— Как е кракът ви? — попита той.

— Дори не мисля вече за него!

— С колата ли дойде? — попита Франсоаз.

— Не, този път с влака. Бях малко уморена. Еднакво бързо и по-удобно.

Седнаха до един прозорец. Разговорът вървеше вяло и Мадлен наблюдаваше двойката със същите очи, с каквито би изследвала една скъпоценна вещ, за да открие пукнатината, отнетия блясък, несръчното реставриране. Обаче нищо подобно, всичко изглеждаше солидно, споено, уеднаквено от любовта, от навика и от подчинението на по-слабия пред по-силния. Александър беше покорил и подчинил Франсоаз. Беше я преобразил. Беше я направил себеподобна. Тя не съществуваше вече като отделна личност, а само като допълнение на един мъж. Ако можеше да се задоволи с това…

— Оставаш ли за няколко дни? — попита Франсоаз.

— Не. Искам да си замина тази вечер — каза Мадлен. — Не мога да оставя за повече магазина в разгара на сезона. В неделя правя най-добрите продажби!

Всъщност нищо не я принуждаваше да се върне толкова бързо. Но какво би правила в Париж? Ако останеше, Франсоаз щеше да се счита задължена да я покани на вечеря, както и миналия път, а това нямаше да бъде приятно на никого.

— Жалко! — каза Франсоаз. — Можехме да вечеряме заедно… Не тази вечер, трябва да отидем у приятели на Александър. Но утре…

— Скоро ще дойда пак…

— За сватбата на Жан-Марк ли? — попита Александър.

Той се усмихваше с извита на една страна уста, с очи, блеснали като топчета от черен кехлибар между свитите му клепачи. Тази подигравка не се хареса на Мадлен.

Уплаши се да не би Жан-Марк да е чул. Той беше на две крачки и разговаряше с Лоран.

— Защо говориш така, Александър? — измънка Франсоаз с упрек.

— А защо не? Това е в кръга на възможните неща. Сигурен съм, че ако го кажа на него…

И той повика:

— Жан-Марк!

Франсоаз го хвана за ръката.

— Млъкни, Александър, моля те! Знаеш колко е чувствителен…

Жан-Марк отиде при тях с питащи очи. Настъпи мълчание. Мадлен отправи към Александър поглед, изпълнен едновременно с упрек и молба. Изражението на лицето му бе като на момче, което подготвя неприятна шега.

— Леля ви ни съобщи, че си заминава тази вечер — каза той. — Не бихте ли настояли пред нея да остане още един ден?

Успокоена, Мадлен влезе в играта.

— Не, невъзможно е. Впрочем трябва веднага да се измъкна. Иначе ще изпусна влака. Имам време само да приготвя куфара си…

— Ще те придружа — каза Жан-Марк.

Разтопена от благодарност, тя се възпротиви:

— Смешно е!

— Щом на мене ми е приятно!

Изведнъж се почувствува удовлетворена, с изпълнена душа, сякаш самата тя бе омъжена. Жан-Марк тръгна с нея към госпожа и господин Совело. „Довиждане!… Тръгвате ли вече?… Беше прекрасно!… Благодаря!…“ Той я водеше, той я отвличаше!

На улицата я хвана под ръка. Тя вървеше с голяма момчешка стъпка до него, горда и щастлива.

— Много ли бързаш? — попита той.

Тя се засмя.

— Мислиш ли! Влакът ми е чак в осем и нещо!

— Значи имаме време да вървим пеша! Времето е толкова хубаво!

Тя не посмя да му каже, че от злополуката бързо се изморява и с кимане на глава се съгласи.

До площад „Дез Енвалид“ всичко вървя добре; после тя започна да влачи краката си. Но Жан-Марк не забелязваше: описваше перипетиите на своя изпит с такова изобилие от подробности, че тя се изненада от тоя младеж, който обикновено беше толкова въздържан. Мислеше си, че слуша Даниел, увлечен в някой от своите разкази, в които той беше постоянният герой. Изведнъж разбра: Жан-Марк говореше за изпитите по право, за да не й даде възможност да го разпитва за друго нещо. Това, което бе взела за младежко самохвалство, беше в действителност отбранителна маневра. Тя не поиска да го прекъсне, докато той се спасяваше зад тази димна завеса. Освен това беше много изморена, за да задава въпроси. Всяка крачка отекваше болезнено в коляното и в ханша й. Булевард „Сен Жермен“, тълпата по тротоарите, колите, опрени броня до броня, шумните бистра, книжарниците, пълни с нови книги с пъстри корици, витрината на един натуралист с картини на замръзнали животни с изцъклени очи и мъртва козина, мебели от „високата епоха“ до една галерия със скулптури от железен тел, църквата, огромна и далечна, а срещу нея един мрачен магазин, тържествен, предназначен за сребърните купи и кръстовете на Почетния легион… Улица „Бонапарт“, Жан-Марк се спря пред хотел „Моне“ и се отдръпна, за да мине първа Мадлен. Тя поклати глава: