Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

Друсанията на влака я люлееха. Около нея бяха седнали непознати хора, сериозни и мълчаливи, които мътеха грижите си като квачки яйцата си. Зад прозорците нощта се сгъстяваше отвъд заспалото поле. И всичко това — монотонният шум на колелата, виолетовите сенки на небето, слети с черната земя, далечните светлини, трепкащи при движението на влака — увеличаваше тревогата на Мадлен. С фенека на колене, тя пътуваше към една все по-дълбока нощ. Една фраза на брат й възникна в нейната памет: „Ти не знаеш какво значи за един мъж мисълта, че е измамен от собствения си син…“ Ако Карол искаше, ако Жан-Марк склонеше, ако Филип… Тя се спря потисната и погледна съседите си, сякаш беше говорила на висок глас. Но никой не изглеждаше изненадан. Една стара жена, седнала срещу нея, й се усмихна, наведе се напред и попита:

— Това е малък фенек, нали?

— Да, госпожо.

— Лесно ли се гледа?

— Много лесно.

— Аз не бих могла да имам такова животно. Имам си вече две кучета и две котки…

Чувство на покой обзе Мадлен: имало, значи, тук-таме в света и обикновени хора, и живот без усложнения.

Вагонът се раздруса, минавайки през една железопътна стрелка.

Пак печатна грешка! Франсоаз изтри с гума сгрешената дума върху петте екземпляра, направи поправката, като удряше клавишите отсечено, и продължи да преписва по-бавно. Винаги в края на деня вниманието й се отпускаше, изнервените ръце не бяха сигурни в атаката. Текстът, който днес имаше за преписване, беше изобщо отегчителен: „Доклад, изнесен на колоквиум в Екс ле Бен по въпросите за авторското право в индустрията, и по-специално върху авторското право за рисунките, моделите и фабричните марки“. Двеста и петдесет страници. Беше преписала само сто и десет. А трябваше да предаде всичко вдругиден вечерта. Стигнала до двадесет й шестия ред, тя извади петте листа, отдели ги от индигото и ги подреди. Звънецът на входната врата я накара да стане на крака. Погледна часовника си: седем часът и двадесет. Можеше да бъде само Александър: той често забравяше ключа си. Мина в антрето, отвори вратата и изненадана се намери пред един младеж, облечен в червено поло и прилепнал панталон от дебело светлокафяво кадифе.

— Домът на господин Козлов ли е? — попита той.

— Да.

— Бих искал да го видя.

— Господин Козлов не е тук.

— На път ли е?

— Не.

— Значи ще се върне скоро?

— Без съмнение.

Младежът се подвоуми за известно време. Беше висок, слаб, чернокос, с широка уста и тъмни очи, блестящи като кестени, току-що олющени от бодливата обвивка. Беше на около шестнадесет-седемнадесет години…

— Ако дойда пак след около час — час и половина? — попита той.

— Мисля, че ще го намерите — отговори Франсоаз. — Но кой сте вие, господине?

— Никола̀ Верне.

Като произнесе името си, той погледна Франсоаз в очите с известно предизвикателство. Тъй като тя не реагираше, той подзе:

— Никола̀ Козлов, ако така по ви харесва.

Франсоаз потрепери. Всъщност още при първия поглед тя бе познала несъзнателно кой беше той. Не приличаше черта по черта на баща си. Но в това юношеско лице наистина блестеше настойчивият, нахалният поглед на Александър.

Тя повтори машинално:

— Никола̀ Козлов…

— Да — каза той. — А вие коя сте?

— Госпожа Козлова.

По лицето му се появи лека усмивка, която се превърна в гримаса.

— Добре — каза той. — Тогава до скоро виждане…

Един вътрешен порив раздруса Франсоаз: тя нямаше право да остави това момче да си тръгне; прошепна:

— Не предпочитате ли да го чакате тук?

— Искам, разбира се.

Той се наведе и взе малкия куфар от фибър, смачкан и издраскан, който беше оставил на пода. Франсоаз не бе го забелязала отначало. Тя се отдръпна, за да му направи място да влезе, и му показа един стол. Той седна. Тя се върна при пишещата си машина и за да си придаде някакъв вид, изписа още няколко реда. Ръцете й бяха несръчни, умът й разсеян. Правеше грешка след грешка. Въпреки това не искаше да спира. Всеки път, когато вдигаше нос от клавишите, виждаше Никола̀, седнал със скръстени ръце пред нея. Разглеждаше стаята с остър поглед, който пламтеше изпод веждите му. След известно време той преглътна и въздъхна.

— Искате ли да пиете нещо? — попита Франсоаз.

— Имате ли кока-кола?

— Не.

— Тогава дайте ми вода.

Тя отиде в кухнята, напълни от чешмата една чаша и му я поднесе. Той я изпразни и каза:

— Благодаря. Беше студена…

— В Париж ли живеете? — попита Франсоаз.