Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Не съм отседнала тук, Жан-Марк.

— А къде?

— У баща ти.

Той сви устни и очите му се разшириха.

— А? — измънка той. — Тогава ще те оставя…

— Няма ли да се качиш с мене?

— Не.

— Защо?

— Предпочитам…

— Баща ти и Карол са заминали: аз съм сама в апартамента.

Той още се двоумеше.

— Хайде, ела! — подзе тя. — Не се прави на идиот!

Той дълго я гледа напрегнато и произнесе с тих глас:

— Ти знаеш, нали?

— Да.

— Кой ти го каза?

— Няма значение.

— Татко?

— Да. Ела, Жан-Марк.

— Ако научи, че си ме завела вкъщи…

— И какво от това? Все един ден ще трябва да се върнеш! Ела, моля ти се!

Тя закрачи. Той я последва. Имаше чувството, че влачи теле, тежко и отпуснато в края на една връв. Портиерът, който събираше такси пред портиерната, ги поздрави. Жан-Марк беше бледен. Когато тя позвъни на вратата на апартамента, той нервно примигна. Вратата се отвори.

— Господин Жан-Марк! — извика Агнес.

Тя изглеждаше щастлива и едновременно изплашена. Бързо минаха пред нея. Салонът беше окъпан в слънце. Мадлен се тръшна в един фотьойл. Жан-Марк стоеше прав и гледаше около себе си с проницателен, болезнен и загрижен поглед. Без някой да й е поръчал нещо, Агнес донесе бяло вино за Мадлен, уиски и газирана вода за Жан-Марк. Мадлен изпи една голяма глътка вино и отиде да вземе фенека, който бе оставила в стаята си. Когато се върна с Жулия в ръце, Жан-Марк не бе мръднал. С мътен поглед, той сякаш изцяло се бе отдал на спомените. Ръката му гладеше облегалката на един фотьойл. После докосна статуетката от саксонски порцелан върху еднокраката масичка. Усмивка се появи по устните му.

— Ужасява ме тази малка вещ — каза той. — И все пак много ще се натъжа, ако някой я счупи.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Мадлен.

— От какъв характер?

— Предполагам, че баща ти не те подпомага вече…

— Не, но всъщност аз се справям доста добре… Много си мила… Благодаря…

— А Валери?

— Какво?

— Все още ли си с нея?

— Да.

— Обичаш ли я?

— Не.

— Защо ходиш с нея, щом не я обичаш?…

Изгледа я учуден и не отговори. Тя реши в себе си, че разсъждението й е смешно. Кога най-после ще излезе от розовите и сините романи на своето юношество? Жан-Марк бе навел глава. Бръчка пресичаше челото му. Той внезапно стана. Тя видя да блести в очите му едно безумие, една молба. Устните му се изкривиха; той прошепна:

— Има нещо страшно, Маду: не мога да забравя Карол. Не искам да я виждам, мразя я и всеки път, когато се опитвам да се излекувам с някоя друга, получава се такава несполука!…

— Защото още не си срещнал жената, която…

Той не я остави да довърши.

— „Жената, която“, „жената, която“!… Не, истината е, че аз съм загубен!

— Какво разправяш?

— Ти не вярваш в белега, който едно същество оставя върху друго за цял живот?

— Вярвал, когато бях на твоите години. Но ми мина. И на тебе ще ти мине…

Той й хвърли злобен поглед, с какъвто я гледаше, когато беше дете и тя му отнемаше някоя приключенска книга, за да го принуди да си учи уроците.

— Обичам я — каза той с глух глас. — Никой не може да направи нещо срещу това. Дори и аз!

Наля в чашата си уиски, глътна го и обърна глава. Погледът му обходи помещението, като се спираше на всяка мебел. Следеше кръженето на някаква сянка. Виждаше, душеше Карол.

— Ела в стаята ми — каза Мадлен. — Трябва да приготвя куфара си.

Отведе го, отегчен и разсеян. Не беше вече с нея. Когато му говореше, той отговаряше със секунда закъснение. Все пак поиска непременно да я придружи до гарата.

— Ще си провалиш вечерта — каза тя. — Нямаш ли нещо предвид?

— Имам. Трябва да видя Валери в осем и половина часа. Тя ще чака!

— Не е много учтиво…

— Защо? Момичетата обичат да чакат! Колкото повече са пренебрегнати, толкова повече се увличат!…

Мадлен предположи, че като се подиграва така с младите момичета от своето поколение, той косвено пак изразяваше почитанието си към Карол.

На гара „Сен Лазар“ мрачна, плътна и мълчалива тълпа изтичаше през вратите. Мадлен намери свободно място в първа класа. Жан-Марк настани куфара на багажника и стоя на перона до тръгването на влака.

Когато композицията се разклати, той вдигна ръка. Сгърчената му усмивка, която тя видя там, между две непознати лица, прободе сърцето на Мадлен. Опасността, която тя смяташе за отстранена, се преобразяваше зад нея. В дъното на страданието на Жан-Марк, мислеше си тя, имаше смътна надежда за подновяване на връзката. Той не можеше да се примири с мисълта, че всичко е свършено, че Карол няма да му бъде върната благодарение на някакъв катаклизъм. Това двойно чувство на недостойна упоритост и на срамно изоставяне още го разтърсваше, макар че се бореше да не желае невъзможното. За него никога не ще има развръзка. Освен ако с течение на годините Карол не загуби в неговите очи цялата си притегателна сила. Всъщност не, той дори не ще види бръчките й. Той ще обича в нея красотата и прелестта, които тя не ще има вече за другите. Той ще бъде от ония луди, които не признават времето.