Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

След благоговейно мълчание бе сервиран десертът: една гигантска торта с крем. Преди да я хапне, Франсоаз почувствува отвратителен вкус на езика си. В чиниите падаха триъгълни меки, пихтиести парчета. Една ръка с бутилка обиколи масата. Неизбежното шампанско. Ив Мерсие почука с нож по края на чашата си и стана. „О, не! Не трябва!…“ — помисли си Франсоаз. Но той вече беше взел думата. Не беше въодушевен, за щастие. След три банални фрази отново седна сред аплодисменти. Люси, наместила се на края на стола, го обгръщаше нежно с очи. Франсоаз завидя на майка си, която малко смешно обожаваше този човек. Всички присъствуващи омъжени жени имаха подръка съпрузите си, една необходимост — практична, преносима като ръчна чанта. С чувство на собственички в душите си, те се гордееха с това като парвенюта. Само тя имаше вид на изоставена. Да, но Александър правеше изключение от общото правило. Пиха за здравето на младото семейство. После Дани поиска да покаже как е преобразила своята моминска стая в съпружеска стая. Тя повлече Франсоаз в дъното на апартамента. Един голям диван легло в пещера от розови книжни тапети, етажерки с цяла фамилия от кукли, метален пепелник, тоалетна масичка ебяла покривка.

— Не е лошо, нали? — каза Даниел на Франсоаз. — Тя подреди всичко.

Върнаха се в салона, чиито прозорци гледаха към авеню „Бурдоне“. Когато пиеха кафето под гравюри, изобразяващи лов с хрътки, прислужничката донесе телеграма за господин и госпожа Даниел Ейглетиер. Разтвориха я с нетърпение и зачетоха с опрени една до друга глави:

„Мисля за вас. Пожелавам щастие. Целувки Филип“.

Телеграмата беше от Ню Йорк.

— Много ми е приятно! — каза Даниел.

Възторгът му остана без отклик. Люси се приближи до Мадлен и прошепна:

— Все пак е могъл да отложи за по-късно пътуването си, не намирате ли?

— Да — каза Мадлен, — глупаво е.

Отдавна не беше се срещала със своята бивша снаха. Сблъскването с това лице, което принадлежеше на миналото, изведнъж я обърка. Изправена пред нея, тя я гледаше отблизо, намираше я повехнала, обикновена и ненормално вълнуваща се.

— Вие не сте се променили! — каза й Люси с любезна усмивка.

Малки бръчки трептяха под грима й. Клепачите й бяха покрити със синьо-сребрист пласт. Лично Мадлен нямаше нищо против нея и въпреки това все повече обвинения изскачаха от дъното на паметта й: изоставянето на децата, разбиването на братовото й семейство.

— О, не — каза тя. — Промених се! Годините, килограмите…

— Много ви отива да сте малко по-ячка! — заяви Люси.

А след един момент на размишления добави:

— Много съжалявам, че не се виждаме вече!

Какво да отговори? Мадлен, затруднена, мълчеше.

— Животът е глупав! — подзе Люси.

И се отдалечи с гримаса на тъжно момиче. Мадлен я видя да шари между децата си. Отиваше от едното към другото, хващаше ръцете на Жан-Марк, шепнеше нещо на ухото на Франсоаз, прилепваше се към Даниел и ровеше с ръка в косата му. Човек би казал, че е на представление у семейство Совело. Отсъствието на Филип й позволяваше да играе ролята си на майка, без да се смущава. Тогава защо се възмущаваше, че бил далече? След като обиколи децата си, без да забрави Даниела („Сега имам втора дъщеря! Приятно ли ще ви бъде и аз да ви наричам Дани?“) тя седна на едно канапе до госпожа Совело. Коляно до коляно, двете жени трябваше да разменят мисли, нежни и горчиви, за децата, които растат, откриват света и напускат семейния кръг, за да си създадат собствен дом. Даниел направи знак на Даниела и двамата се изпариха. Навярно бяха отишли да стегнат куфарите си. Беше уговорено да прекарат сватбената си нощ в една странноприемница в околностите на Париж: малко пътешествие, предложено от семейство Совело.

— Очарователни са наистина! — изкудкудяка Люси.

Този вик нарани ушите на Мадлен. Положително тя предпочиташе Карол с всичките й недостатъци. Дребната прислужничка минаваше повторно с кафе. Едно рязко движение. Чашата на Ив Мелене се плъзна от чинийката. Той я улови при падането. За щастие бе празна. Някой каза:

— Браво! Вие сте много сръчен!…

Той ликуваше скромно. От спортуването, нали? Люси нежно се облегна на рамото на своя съпруг. Мадлен почувствува, че все повече минава на страната на Филип. Тя беше по-голямата сестра до мозъка на костите си. Беше се развела с Люси едновременно с брат си. Комично! Даниел и Даниела се появиха пак. Поруменели и блажени, те бяха дошли, за да се сбогуват. Очите на Люси бяха изпълнени с майчина любов и долната й устна трепереше: мигновената откровеност на някои жени, които се натъжават, въздишат, плачат така, както биха отишли по нужда, а после забравят всичко.