Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Разчитам много на вас в началото на новата учебна година — каза той.

Тя кимна като малко конче.

Когато той си отиде, тя прибра чашите и бутилките, без да каже нито дума, избута столовете на обичайните им места, взе парите, които беше поставила върху масичката, и ги подаде на Мадлен.

— Двеста и петдесет франка! Толкова ми бе казала, нали? Те се пазариха колкото можеха, но аз не отстъпих!

— Браво! — каза Мадлен.

Франсоаз седна до нея. Беше вече почти тъмно в стаята. Мадлен протегна ръка, за да запали лампата. Задавен вик я спря:

— Не!

Миг след това на рамото й се облегна главата на Франсоаз. В гънката на врата си почувства топлина от задъхано дишане. Тя положи нежно ръката си върху косите на младото момиче, плъзна я надолу по мократа от сълзи буза и с показалеца си докосна края на трескавите й устни, полуотворени от стенание.

— Франсоаз, малката ми Франсоаз, още ли го обичаш? — каза тя.

— Не.

— Но си щастлива, че отново го видя!

— Не знам…

— Защо реши да подновиш следването си?

Мускулите и главата на Франсоаз се вцепениха. Тя се отдръпна леко. Вече не плачеше.

— А защо не? — попита тя.

— Струва ми се, че… че е опасно за тебе.

— Опасно е да се изолирам от света, както правя сега! Нали самата ти ми казваше често това!

— Да, разбира се… В известен смисъл…

— Знаеш ли кога разбрах това?

— Не.

— Преди няколко минути, когато го видях тук… За какво, мислиш, бе дошъл? От любопитство? От безделие? Защото се е намирал тук някъде и е имал един час за губене?… Не, Маду… Той дойде, защото не можеше да не дойде. Някаква сила го е тласкала в гърба…

Очите на Франсоаз блеснаха в полумрака. Тя стана, направи няколко крачки в кръг из стаята, после рязко се обърна и продължи с по-тих глас:

— Ако първия път нашата среща се е дължала може би на случайността, този път безспорно бог ми го е изпратил. За да ми даде възможност да се съвзема, да се изкупя… Аз съм толкова виновна…

— Виновна? Ти? — прошепна Мадлен.

— Да. Понеже този човек беше пълен с пороци, трябваше да пожертвувам всичките си сили, за да го понасям, за да го просветля, да се опитам да го направя по-добър.

— Ти вече опита.

— Едва!… И Карол, и баща ми, и майка ми, й Жан-Марк… Все същата пасмина… Аз можех само да ги порицая!… Още при първото разочарование аз им обърнах гръб!… Мислех само за себе си!… За моя малък морален уют!… Не казвай не!… Аз два пъти измених на бога: като от малодушие отказах да подпомогна душите, върху които можех да имам, макар и малко влияние, и като поисках да се убия! Престъпление срещу любовта и престъпление срещу бога!… Преди се отвращавах от другите, сега се отвращавам от себе си! Защото се осмелих да съдя другите, вместо да ги подпомогна! Защото избягах от живота!

Тя млъкна. Силуетът й се очертаваше като черно петно върху сивата прозрачност на прозореца. Мадлен се питаше какъв бе делът на искреността и на хитруването в това откровение на вярата. Не търсеше ли Франсоаз да оправдае с религиозни причини своето желание да поднови връзката си с Александър Козлов? В никакъв случай не трябваше да й противоречи в това екзалтирано състояние, в което се намираше. Трябваше да се съгласи с нейното мнение, като се мъчи да я предпази от крайностите на въображението й.

— Какъв ден сме, Маду? — попита Франсоаз.

— Седми септември. Защо?

— За нищо.

Настъпи пак мълчание. Франсоаз повтори замечтано:

— Седми септември!

И Мадлен вече не се съмняваше, че с появата си Александър Козлов бе възвърнал цялото си влияние върху племенницата й. Тя ще се бори, тя ще се съпротивлява, тя ще му се изплъзне може би. При всички случаи тя ще бъде нещастна. Но не беше ли по-добре да страда от един мъж, вместо да вехне за него?

— Ще приготвя вечерята — каза Франсоаз.

Тя запали лампата.

В рамката на прозореца се очертаваше камбанарията, чиито плочи блестяха на лунната светлина. Тя беше стара, спокойна и изоставена. Франсоаз я гледаше от леглото си и се чувстваше тайнствено свързана с тази грохналост и изоставеност. Развалината и нейното страдание си приличаха. Трябваше изведнъж да се измъкне от нещастието или пък и самата тя да стане също паметник, нещо тежко и вкаменено. Току-що пред Мадлен тя наистина бе повярвала, че ще има сили отново да застане с лице срещу всички, от които бе побягнала. А ето че пак я обземаше страхът, страхът от пътя, страхът от хората, страхът от жестовете… „Да приемам това, което ще идва при мене, нищо да не отбягвам, да изграждам…“ Най-трудното, разбира се, ще бъде създаването на другарски връзки и взаимно доверие с Александър Козлов. Тя ще има повече влияние над него, ако продължи да се среща приятелски от време на време, вместо да му става отново любовница. За нищо на света тя не искаше да преживява пак срама от определени докосвания. Изтегна се на гръб и веднага почувства едно мъжко тяло върху себе си. То изникна от миналото, топло и твърдо. Споменът бе така точен, че тя почти загуби съзнание. Всичко потъваше в мрака и в същото време тя знаеше, че извършва това, за което бе родена, че тази радост, която я обзема, бе скъпа и не можеше да се плати с нищо. Седна в леглото си, разтърси глава и лудостта й изчезна. Не така! И най-вече не с него! По-късно, когато ще обича истински. Друг мъж. Своят съпруг пред бога. Тя си повтаряше тези думи с някакво меланхолично опиянение. Ще дойде ден, наскоро може би, когато мислите, който я измъчваха сега, няма да й тежат. В тази благоразумна перспектива неизвестното успокояваше повече, отколкото известното. Тя ще стане госпожа Еди-коя си. Нейните деца ще й създават грижи. С часове ще говори по телефона с приятелки, които също ще имат деца. Тя ще влезе в крак. Ще потъне в тълпата. Изтръпна. Студ нахлуваше през отворения прозорец. Луната се беше скрила. От камбанарията бе останала само една смътна вертикална представа. Заспала ли е Мадлен? Не, тя навярно още чете. За миг Франсоаз беше поблазнена от мисълта да слезе, за да продължи разговора с нея. После се въздържа. За какво? Бяха си казали всичко. „Сега от мене зависи да действувам. Само от мене“. Едно куче излая на улицата. Франсоаз облегна глава върху възглавницата. Прохладата на тъканта премина от бузата в мислите й.