Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Вика ви за ваша сметка от Шатодюн господин Даниел Ейглетиер — каза телефонистката. — Приемате ли да платите разговора?

— Да — каза Жан-Марк.

И като се обърна към баща си, извика:

— Даниел се обажда за наша сметка от Шатодюн!

— От Шатодюн? — повтори Филип изненадан. — Дай ми слушалката!

Той стана пъргаво от фотьойла си и прекоси салона с три разкрача. Жан-Марк му подаде телефонната слушалка, но задържа втората на ухото си. Дълго време той слуша как телефонистката казваше: „Поръчката приета“, а после гласа на Даниел, далечен, плуващ, прекъсван от бръмчения:

— Ало, татко? Тук Даниел… Прощавай, че не ви уведомих за моето пристигане, но телеграмите струват скъпо… Съвсем не трябва да се безпокоиш!… Всичко върви много добре!… Пътешествието беше зашеметяващо!…

— Какво търсиш в Шатодюн? — попита Филип.

— Лесно ти е на тебе! Не можах да стигна по-далече. Корабът ме стовари в Бордо. Там изтръсках джобовете си, за да събера пари за влака. И в резултат — Шатодюн! Завърших! Дотук ми бяха силите!

Жан-Марк и Филип избухнаха в смях.

— Напразно се опитах да продължа на автостоп — продължи Даниел, — никой не иска да ме вземе заради багажа ми!

— В кой хотел си отседнал? — попита Филип, който отново бе станал сериозен.

— Хотел? Не се подигравай! Настанил съм се на гарата, в чакалнята. Дори малко си дремнах.

Филип повдигна рамене.

— Всичко това е абсурдно! Ще си вземеш стая в някой приличен хотел и аз ще ти изпратя телеграфен запис, за да те измъкна от това затруднено положение.

— Но това е забранено от правилника, татко!

— Кой правилник?

— Този на фонда „Зелиджа“. Нали ти бях казал: ние сами трябва да се справяме и с работа да припечелваме парите, които са ни необходими през време на пътуването. Иначе работата би била много лесна!

— Тогава какво! Нима ще станеш хамалин в Шатодюн, за да събереш парите, които ти липсват? Смешно е!

— Не, татко! Аз ще успея да намеря някой камион, който ще ме стовари в Париж! Няма нищо страшно!… Аз просто ти телефонирам, за да ти кажа, че съм във Франция! И че всичко е окей!

— Почакай за миг! — каза Филип.

Той се наведе към Жан-Марк и му каза полугласно:

— Би ли отишъл да вземеш брат си с колата? Шатодюн не е далече!

Жан-Марк прие. Той се радваше, че ще посрещне Даниел, когото не беше виждал от два месеца и половина, а освен това щеше да кара новия ситроен, който баща му беше купил след завръщането си от Гърция.

Филип започна да нарежда в телефонната слушалка:

— Е, добре, ето че се нареди! Жан-Марк ще мине там да те вземе с колата.

— А, не! И това няма да е правилно! — каза Даниел.

— Тук вече прекаляваш! — извика Филип. — Предположи, че спираш една кола на пътя и че случайно брат ти се оказва на волана. Ще откажеш ли да се качиш?

— Не, разбира се! — измърмори Даниел. — Но случаят не е такъв. Жан-Марк ще дойде нарочно…

— Нищо подобно! Той има работа в този край!

— Тъй ли?

— Значи отказваш? Толкова приказки за някакви си сто километра!

— Сто тридесет и девет!

— Стига вече, Даниел. Жан-Марк е очарован, че ще дойде да те измъкне. Ще му дам новия ситроен.

— Аха, така ли?

Гласът на Даниел се размекна.

— Добре — каза той най-после. — Значи ще го чакам пред гарата. В колко часа ще бъде тук?

— Зависи колко време ще пътува. Към пет часа, предполагам. Жалко, че няма да те видя, когато пристигнете. След един час заминавам за Лондон. Но няма да остана повече от три дни. До скоро виждане!

Филип със сияещо лице остави слушалката. Както винаги, той нямаше за какво да се съмнява и да се безпокои. Предварително беше решил всички проблеми.

— Какъв тип е този Даниел! — каза той весело.

— Питам се в какво състояние ще го намерим! — каза Карол.

Точно бяха завършили обеда, Мерседес, все така величествена и противна, влезе в салона и постави подноса с кафеника и чашите върху малката маса пред дивана.

— Колко глупаво, че съм принуден да замина! — въздъхна Филип, като седна отново. — Щях да дойда с тебе!

— Аз ще отида! — каза Карол, като сипваше кафе в чашите. — Съгласен ли си, Жан-Марк?

— Защо мислиш, че няма да е съгласен? — попита Филип.

Тя сви очи в гримаса, която й бе свойствена.

— Не знам, може би предпочита да вземе някой приятел!

Жан-Марк настръхна, обзет от някакъв смътен страх.

— О, не! — каза той. — Очарован съм!

Надигна много бързо чашата с кафето към устните си и се опари.

— Деца — каза Филип, — след двадесет и пет минути ви напускам!