Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Благодаря ви — каза тя, като седна.

И изтегна вцепенения си крак върху една възглавница.

— Минавам из този край — заяви той. — В Париж ми казаха, че Франсоаз прекарва ваканцията си у вас…

— Да.

— Как е тя?

— Много добре.

— Съжалявам, че заряза учението си. Тя беше една от най-добрите ми студентки…

Мадлен смачка угарката си в една чинийка и нервно запали нова цигара. Франсоаз можеше да влезе всеки миг. В никакъв случай не трябваше да срещне този човек. Той обаче никак не се стесняваше. Като че нямаше за какво да се чувства виновен. Тя го изгледа крадешком. Беше по-млад, отколкото си го спомняше. Неправилни черти, мрачен поглед, арогантен и едновременно нежен.

— Щастлив съм, че виждам вашата къща — подзе той. — Франсоаз толкова много ми е говорила! Наистина много хубаво! Промени ли века, човек има желание да живее по-бавно. А, ето и прословутия автомат!…

Той се доближи до негъра-автомат, който се пъчеше върху една кръгла еднокрака масичка.

— Прекрасен! — каза той.

Мадлен чувстваше, че ако не се намеси веднага, той ще седне, ще се заседи така, че не ще може да го изпъди.

— От XVIII век ли е? — попита той.

— Да.

— В движение ли е?

— Да.

Той поклати глава.

— Много добре, много добре…

И двамата замълчаха. После Александър Козлов се наведе към нея и каза нежно:

— Франсоаз не е ли тук?

— Не.

— Бих желал да я видя.

— Съвсем не трябва да я виждате.

— Защо?

— И без това сте й причинили голяма мъка!

Той се престори на учуден.

— Аз?

— Да — изръмжа Мадлен, — аз знам за… за…

Тя не знаеше как да продължи фразата си, измърмори нещо за миг в гнева си и накрая неволно произнесе: — вашата връзка!

Тя съжали веднага за тази демодирана, превзета, смешна дума. По лицето на Александър Козлов се появи усмивка:

— Връзка? О, госпожо! Уверявам ви, че между нас имаше по-скоро нежно приятелство, едно взаимно уважение…

— Приятелство и уважение, които щяха да струват живота на едно дете!

— Нека да не преувеличаваме!

Тя почувства някакво отвращение: какво искаше да каже той?

— Вие забравяте, че тя се опита да се самоубие заради вас!

Очите на Александър Козлов се втренчиха, изведнъж потъмняха, чертите на лицето му се изопнаха, сякаш с цялата си воля се противопоставяше на една неприятна мисъл.

— Как? — извика той. — Не, аз не знаех това…

Очевидно беше искрен. Тази констатация обърка Мадлен и необяснимо защо увеличи гнева й. „По-добре щеше да бъде, ако бях мълчала!“ — помисли си тя с досада.

— Е, добре, сега, когато вече знаете — възрази тя, — ще се съгласите с мен, че вашето присъствие тук е съвсем неуместно. Вървете си веднага!

Той стоеше на мястото си поразен.

— Това е безразсъдно! — измърмори той. — Защо го е направила?

— Вие би трябвало да знаете защо!

Беше се попривдигнала. Погледът й пламтеше, краката й бяха сковани. Той въздъхна, като че ли излизаше от облак.

— Моля да ме извините — каза той. — Навярно по-добре е наистина Франсоаз да не знае за моето посещение.

Мадлен кимна одобрително с брадичка. Несъмнено този човек владееше изкуството да се показва лоялен в мръсните си постъпки. Можеха да го обвиняват във всичко, но не и в злонамереност. А освен това в очите му имаше такава топлота, такава настойчивост! Нищо чудно, че Франсоаз…

— Сбогом, госпожо…

Мадлен почувства романтична тръпка в сърдечната област. „Бедната ми“ — помисли тя. И очите й широко се разтвориха. Това, от което най-много се страхуваше, щеше да стане. Вратата се отвори зад Александър Козлов. Нахлулият въздух надигна един лист от вестника на масата.

Радостен глас извика:

— Готово, Маду! Продадох двете севърски порцеланови вазички!

Франсоаз, изправена на прага, размахваше банкноти в ръката си. Краят на фразата й беше произнесен със сподавен глас. Тя отпусна ръка. Болезнено смайване се изписа по лицето й. Потисната, Мадлен не знаеше какво да предприеме, за да предотврати катастрофата. След дълго мълчание Франсоаз прошепна:

— О!… Вие сте…

— Добър ден, Франсоаз — каза Александър Козлов.

Тя стисна машинално ръката, която той й подаде, направи няколко крачки, постави парите върху кръглата масичка. Мадлен, която сега я гледаше откъм гърба, беше изпълнена с догадки. Изведнъж Франсоаз се обърна и някаква необикновена веселост блесна в очите й.

— Смешно е, че ви виждам тук! — каза тя с трептящ глас, като гледаше Александър Козлов в лицето.

— Щях да си тръгвам — измърмори той.