Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

Беше се отдръпнал инстинктивно. И изведнъж гневът му го стисна за гърлото. Той я мразеше, че бе така желана. Какво й беше казал? Безразсъдни думи: „Слушай, Карол, стига така!… Дотегнаха ми всички тия мръсотии!… Аз обърнах една страница, ти трябва да направиш същото!… В противен случай краката ми няма да стъпят вкъщи!…“ Келнерът дойде да смени чиниите. Но Даниел задържа остатъка от шницела и го зави в книжна салфетка. Това щеше да бъде вечерята на фенеците: ще им я даде довечера вкъщи. За себе си след зелето бе поръчал бифтек с чер пипер.

— Ще се пръснеш! — каза му Жан-Марк.

— Не се тревожи. Имам да наваксвам сериозно закъснение. А ти нищо ли повече няма да вземеш?

— Едно кафе.

— Какво ли се гълташе там като кафе!… Студено, разбира се… Студено кафе и ром!…

И той отново се пренасяше в спомените си. Дори не беше попитал Жан-Марк как е минало неговото пътуване в Съединените щати. Егоизъм, глупащина, липса на възпитание? По-скоро изумителна неспособност да разбира, че близките му могат да имат други интереси и грижи, освен неговите.

— Бифтекът с чер пипер е знаменит! Искаш ли да го опиташ?

Жан-Марк отказа и запали цигара. Срещу него Даниел ядеше бързо. Скоро можеха да тръгнат за Париж. Карол беше способна да ги чака. С какъв вид тя щеше да посрещне Даниел? Тревогата на Жан-Марк се увеличи. Тя беше отправила към него такъв поглед на студена омраза, който той никога нямаше да забрави. След като я беше заплашил, че краката му няма да стъпят вкъщи, тя бе изкрещяла с пребледняло лице и безчувствени очи: „Върни ме веднага в Париж!“ Той беше възразил: „Трябва да отидем да вземем Даниел“. „Ще идеш после сам! Той ще чака!…“ През цялото време на връщане тя бе стискала зъби. Той кормуваше, а един манекен на гнева беше седнал до него. Красив и чудовищен. Напълно безчувствен. Потопен в безмълвни сметки. Като стигнаха в Париж, още на първата червена светлина тя слезе от колата и тресна вратата зад себе си. Видя я да се качва в едно такси.

— Ще те отегча ли, ако взема торта? — попита Даниел.

— Не, но не бих желал да тръгнем много късно.

— И аз също. Още от тази сутрин мечтая за моето си легло. Слушай, за фенеците не трябва нищо да се казва на Карол. Ще ги държа в стаята си тази нощ. И утре ще телефонирам на Маду.

Жан-Марк поръча тортата.

— Имаш ли поне с какво да платиш? — обезпокои се Даниел.

— Разбира се! — каза Жан-Марк.

Баща му беше дал пари.

— Защото аз имам всичко на всичко седем сантима — каза Даниел с гордост. — Какви ли номера не съм изпълнявал, за да печеля хляба си там, просто невероятно! Всичко ще разкажа в доклада си. Ще се вдигне шум! Може би ще получа награда или стипендия за второ пътешествие… Ти ще видиш снимките. Направил съм много! Най-вече в селата на тропическата степ, за да покажа лошите хигиенни условия, в които живеят тия момчета там. Впрочем това е темата на моя доклад: „Санитарното дело в Брега на слоновата кост“. Знаеш ли, че присъствувах на едно раждане?

Той сияеше: „Аз… аз… аз…“ Жан-Марк изпи кафето си. Много горещо естествено. Раната в устата му се раздразни.

— Не е красиво раждането! — подзе Даниел, като сви устни с отвращение. — Ти виждал ли си?

— Не.

— Какво ли изпитват добрите женици!

Настъпи мълчание. Даниел се бе превърнал в мечтател. Вилицата му отчупи парче от тортата.

— А ти — каза той изведнъж, — твоето пътешествие в Съединените щати?

Жан-Марк го погледна с ирония. „Ах, все пак се сети!“ Но бърборенето на Даниел му беше отнело всяко желание да разказва собствените си впечатления. Беше претъпкан с думи, както Даниел с храна.

— Ще ти разкажа по-късно — измърмори той.

Даниел не настоя, много доволен да подхване нишките на разговора:

— Болниците там са позор!… Правят каквото могат наистина!… Аз помагах на доктор Поарие веднъж, когато оперираше един черен с костен израстък на коляното. Той беше уверен, че ще обърна очи. Нищо подобно…

— Тръгваме ли? — попита Жан-Марк, след като уреди сметката.

— Ще повторя с удоволствие тортата — каза Даниел.

Келнерът донесе втора порция, по-обемиста от първата. Кайсии, потопени в златистожълт сироп, закриваха тестения триъгълник. Вместо да яде седнал, Даниел стана, хвана парчето торта между палеца и показалеца си и се отправи към вратата, като дъвчеше големи хапки. Жан-Марк го последва, почувствувал се неудобно от неговото държане. Минавайки, той плати на касата допълнителната поръчка и отправи извинителна усмивка към келнера. Впрочем веднага се упрекна за тази малка подлост. Какво значение имаше за него мнението на един келнер в Шатодюн? Липсваше му вяра в себе си. И поради това се страхуваше от Карол. Дори след като я беше поставил на мястото й, той не беше сигурен, че е спечелил. Без съмнение за него няма да има никога пълен успех в живота. Въпрос на характер. Даниел дори и при неуспех парадираше като победител; той дори при успех изпитваше страх като победен.