Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

— Главният ориша казва, че ти трябва да знаеш — каза й негърката и я поведе отново навън.

Добре, помисли си Клаудия, нека главният ориша й покаже; тя беше там, за да научи всичко. Едва си го бе помислила, и знанието започна да блика от самата нея. Узна, че в манастира е бил първият университет, много преди да бъде построен другият, където тя самата бе учила, после монасите доминиканци напуснали сградата и манастирът бил използван за други дейности. Образите следваха един след друг с невероятна скорост, като филм, прожектиран на бързи обороти. Видът на влизащите и излизащите се променяше, докато започнаха да идват младежи, почти юноши. Времето сякаш спря. Погледът й се спря върху едно момче с нежни черти на лицето — то излизаше от сградата, която сега приличаше на гимназия. Носеше под мишница купчина печатни материали или вестници и тя дори успя да прочете заглавието, което се повтаряше на всеки лист — „Сибоней“ и една дата — 1868 година. Чу, че го викат:

— Пепе!

Той се обърна, вдигна ръка за поздрав и изчака другите да го настигнат. Сърцето на Клаудия подскочи. Момчето 73 73 Става дума за Хосе Марти (1853–1895) — кубински национален герой, поет, писател, публицист и борец за независимостта на Куба. „Сибоней“ е училищен вестник, в който той е писал като ученик. — Б.пр. приличаше твърде много на образа от снимката, която неизменно висеше на стената във всички кубински училищни стаи от незапомнени времена. Това ли искаше да й покаже главният ориша? Видението изчезна. Сега гимназията беше военна институция, ако се съдеше по изобилието от униформи в нея, може би полицейско управление… докато се случи нещо ужасно — появиха се мъже, които разрушиха кулата с камбанарията. Сякаш подготвяха терена за нова сграда, която така и не бе издигната. Работите по разрушаването спряха и Клаудия стана свидетел на западането на манастира, който постепенно се насели с бедни семейства.

— Там е керосиновата къща 74 74 Наименованието на къщата идва от използването на подобни на спиртници прибори с керосин, на които бедните хора готвели; днес този израз се използва в Куба за обозначаването на стари жилищни сгради, натъпкани с хора и с много лоши хигиенни условия, като сградата, в която живее героинята на книгата. — Б.пр. — прошепна негърката.

Керосиновата къща? Значи е съществувала? В това ли се беше превърнал величественият манастир на доминиканците, някога първият университет, после гимназия, в която бе учил младият Хосе Марти — в сграда, от която бе останала само историята, записана в народната митология? Това ли искаше да й покаже главният ориша? За какво? Узна го едва когато видя разрушеното и изоставено място, а после — скромната плоча с камбаната — същата, която някога е биела над покривите на най-прелъстителния град. Тогава разбра какво е трябвало да научи — че великолепното му минало и бляскавата му история са унищожени от глупостта на неколцина мъже. Откри обаче и нещо друго.

Приближи се до паметника, без да обръща внимание на велосипедите и на закачките, които й подхвърляха минувачите. Протегна ръка към постамента, върху който беше старата камбана, и я докосна, сякаш около нея цареше полярен студ и тя искаше да се стопли от бликащата от повърхността й топлина… Там беше енергията, силата, „аче“-то, излъчвано от старинния метал. Флуиди на живота. Песни на нейните келтски и йоруба предци. Завет, предаващ се с топлината, която усещаше с пръстите си, която проникваше през кожата й и стигаше дълбоко в нея, в онова съкровено място, където диша самият Бог. Тогава осъзна, че това минало винаги ще бъде с нея, невидимо като Муба, макар и способно да разкрие присъствието си, независимо от която и да е действителност.

Снощи имаше пълнолуние. Вик, надигнал се от утробата ми, ме събуди в четири сутринта, сякаш беше зима. Тя винаги предупреждава. Станах от леглото, обхваната от внезапно безсъние. Давид спеше толкова безшумно, че приближих ръка до устата му, за да видя дали диша. Децата никога не хъркат, пито издават шум и това ме плаши. Спят като ангели, твърде далече от живота… Надникнах през прозореца. Луната все така виеше над изпочупените покриви на Хавана, а утробата ми стенеше като каеща се душа. Беше знак. Облякох се в тъмнината и излязох. Дворът сякаш беше осветен от НЛО — всичко беше обляно в синя фосфоресцираща светлина. Романс за луната 75 75 Заглавие на стихотворение от Федерико Гарсия Лорка. — Б.пр. , очертаваща се на небесния свод като огромен кораб; посетител от друг свят, който винаги е бил там, преди нас, и който може би ще стане свидетел на колективната ни смърт, ако не направим нещо в скоро време.