Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

— Рубен, ти ми беше като брат през всичките тези месеци… Повече от брат — Хилберто говореше толкова тихо, че едва се чуваше. — Ще ти се доверя, защото може би теб също те интересува, и не бих искал да мълча, а после да разбера, че съм можел да ти помогна. Няма да си простя, ако не го споделя с теб след всичко, което си преживял.

— Казвай най-после.

— Смятам да замина.

Това беше всичко. На всяко друго място на света тази фраза щеше да бъде последвана от въпроса „Къде?“, защото хората, които живеят в един нормален свят, могат да заминат на почивка, да отидат в друг град, да предприемат туристически обиколки или просто да сменят обстановката. В Куба тази фраза може да означава само едно.

— Със сал?

— С каквото и да е — гума от камион, сандък… Все ми е едно.

— Вече определил ли си датата?

Попита го съвсем естествено, все едно че беше казал: „Вече купил ли си билет?“.

— Още не, но съм в контакт с едни хора, които ще ми дадат дъски.

— Ти си луд. Нали ми каза, че заведението ти върви?

— Ти чувстваш ли се добре тук?

Рубен сви рамене.

— Моето е различно.

— Добре, обясни ми защо.

— Нищо не ме свързва с тази страна. Клаудия не иска да ме види. Освен това ме следят постоянно. Истинска мъка е да се снабдя с парче кожа. Налага се да работя незаконно.

— И с мен е същото. Откакто станах частник, всичко се скапа. Чувствам се следен непрекъснато. Човек се разочарова в личен план, в кариерата си, в работата си…

— Моят случай е различен. Ти поне имаш деца.

— Които изобщо не виждам, защото майка им ги отведе на километри оттук. Оставаше ми само Мавърката, но както виждаш, обичайната история. Уверявам те, че ако отново я срещна, ще я хвана за косите и ще я отведа с мен насила.

— Още не виждам да си прецакан като мен.

— Бизнесът ми върви, но не всичко в живота е плюскане. Писна ми да искам разрешение на всеки две секунди. Искам да завися от себе си… По дяволите, Рубен, не мога да повярвам, че точно ти ми говориш така. Забрави ли, че беше две години в затвора?

Рубен въздъхна.

— Понякога се опитвам да си внуша, че не съм толкова зле. Мисля, че в деня, когато постигна това, ще се обеся. Знаеш ли, че имам склонност към самоубийство?

— Тук всички имаме склонност към самоубийство — отвърна Хилберто с още по-мрачен тон.

Двамата стояха няколко секунди вторачени в празните си чаши.

— Гади ми се от чистия ром — прошепна накрая Хилберто и добави: — Ще си поръчам един с кола.

— И аз.

— Приятел! — извика той на мъжа зад барплота. — Дай два „Куба Либре“ 77 77 Куба Либре в превод на български означава „Свободна Куба“. — Б.пр. !

В началото се опита да склони Урсула да я придружи, но приятелката й отказа.

— Майка Инес е много мила жена. Няма за какво да се притесняваш.

Клаудия знаеше обаче, че майка Инес е наясно за нейната работа като проститутка; освен това монахините винаги й бяха вдъхвали страх, но не защото й бяха сторили нещо лошо. Тъкмо обратното. Смяташе монахините за светици и винаги се опасяваше да не каже или да не направи нещо нередно пред тях. Спомни си за Хилдегард, своя идол от няколко месеца, и се помоли тя да й отнеме гласа, ако реши да изрече някоя непристойна дума.

Майка Инес отговаряше напълно на представата, която си беше съставила за нея — крехко нереално създание, твърде добро, за да бъде човешко. Клаудия имаше необходимия опит, за да знае, че човешкият род не беше такъв.

— Извинявай, че не те приех по-рано. Урсула ми проглуши ушите за теб, но времето не ни стига.

— Много работа? — осмели се тя да попита.

— Представа нямаш. Останали сме само двеста монахини, а вършим работа, която преди са вършели две хиляди.

Клаудия си спомняше времето, когато милиционерски отряди нахлуха в два манастира наблизо… Е, спомняше си, защото баба й го беше обсъждала много пъти със съседките. По същото време тя е била новородена.

— Дъще, църквата не разполага с много средства. Правим каквото е във възможностите ни. Урсула ми каза, че търсиш някой да се грижи за сина ти… Само едно дете имаш, нали? На нас не ни разрешават да гледаме деца, но много енориаши ни помагат. Ще ти дам един адрес — тя го написа на лист хартия. — Това е домът на една жена, която живее в Сентро Хавана, до „Малекон“. Казва се Хулита. Преди три месеца предложи да ни помага в случаи като твоя. Вече гледа пет деца, но каза, че може да приеме още едно. Получава издръжка, така че дори да не можеш да й плащаш, няма да има нищо против. А и не го прави за пари, а защото се чувства много самотна и желае да се занимава с нещо. Единственият син, който й беше останал тук, замина за Испания преди шест месеца.