Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

— Има ли някаква възможност да работя при вас, пък било и като чистачка?

— Урсула ми каза, че си бакалавър по История на изкуството — жената въздъхна. — Какъв срам! Докъде стигнахме…

Клаудия не разбра дали имаше предвид факта, че една висшистка е станала проститутка, или че търси работа като чистачка.

— Умееш ли да пишеш на машина? — попита я монахинята. — Може да ти потърся работа като секретарка в някоя енория… Ако не ме лъже паметта, мисля, че в епископството търсеха служителка. Защо не ми се обадиш след няколко дни?

— Благодаря ви много, но ако няма работа като секретарка, мога да чистя, да готвя или да кося трева в някой манастир. Каквото и да е, само и само да…

— Ще направя всичко възможно.

Когато излезе на улицата, идеше й да закрещи от облекчение. Вече имаше кой да се грижи за Давид и тя щеше да е свободна, за да си потърси нормална работа… дори да е съвсем скромна, посредствена и незначителна работа, съответстваща на положението й на „противообществен елемент“, както пишеше в досието й.

Качи се на първия автобус, който мина. Докато се опитваше да не обръща внимание на блъсканицата, виковете, горещината и обичайните мъжки докосвания — някои неволни, други преднамерени, които предизвикваха съответните протести от страна на жените и понякога шамар по лицето на „нахалника и безсрамника“, разбра, че няма защо да чака отговор. Реши да отиде в „Булериас“, за да провери за мястото, за което й бяха споменали.

Слезе на „Рампа“ и изкачи височината до „Линеа“, зави наляво и пресече улицата. Няколко души чакаха реда си на стълбите на ресторанта. Премина през изгладнелите посетители и отиде в кухнята. Не, мястото вече било заето, но може да отиде във „Вита Нуова“ — там търсели човек.

Излезе отново на улицата. За миг остана загледана в силуета на „Хавана Либре“, принадлежал на един работнически синдикат, преди тя да се роди. По-късно хотелът бил конфискуван от новата власт, за да бъде „ползван от трудовия народ“. Имам, да видим, имам щастието да вървя из страната си, господар на всичко, което има в нея 78 78 Цитатите са от стихотворението „Имам“ на кубинския поет Николас Гилен (1902–1989). — Б.пр. . Когато обаче започнаха да идват чуждестранни туристи, входът за кубинци беше забранен. Имам, да видим, правото никой да не може да ме спира на входа на салон за танци или бар. Или на регистрацията на хотела да ми крещи, че няма стая, че няма дори малка, а не огромна стая, където да мога да подвия крак. Сега се носеше слух, че правителството възнамерява да го продаде на европейски инвеститор, а тази продажба щеше да бъде последвана от други. Имам, да видим, имам това, което трябваше да имам… За малко да извика: „Гилен, върви на майната си!“. После размисли. Може би старият човек никога не си е представял това, което ще настъпи, всъщност никой не е могъл да си го представи. Сега дори проклетото му стихотворение беше забранено като подривно.

Не й се вървеше пеша до пицарията. Както и да е, щеше да направи последен опит. Ако нищо не излезеше, щеше да се прибере вкъщи, да изчака няколко дни отговора на майка Инес. Прекоси Двайсет и трета улица и тръгна под дърветата на „Копелия“. Дори не забеляза обичайната редица от младежи, които разговаряха, облегнати на желязната ограда.

— Зяпаш ли, иди, че гони после вятъра.

Тя се обърна бързо, разпознавайки гласа.

— Акилес.

— Ей, малката, какво се разчувства? Хайде, пусни ме… Не ме прегръщай така пред хората. Ще ми развалиш репутацията пред посестримите.

— Толкова се тревожех за теб.

— И защо?

— Заради влекача.

— Скъпа, казах ти, че търся лодка.

— Да, но си помислих…

Хвана я за ръка и я отведе настрани от групата.

— Няма да повярваш — прошепна той. — Едно приятелче ми каза да бъда в същия ден на едно място. После научих, че точно там хората се качили на влекача.

Клаудия отвори уста, но от ужас не успя да произнесе нито звук.

— Явно имам страхотен късмет. Същия ден полковникът ми се обади и каза, че иска да ме види непременно. И понеже другият не ми беше казал нищо конкретно, помислих, че е фалшив сигнал. Вече четири пъти ме бяха подвеждали, така че не отидох… за което се радвам.

— Слава богу. Представяш ли си да ти се случи същото като на Ернесто?

— Ернесто? Какво му се е случило?

Клаудия млъкна. Твърде късно. Принуди се да му каже истината. Акилес я слушаше и лицето му стана бяло като платно.

— Не знаех… не знаех… Защо никой не ми каза?